— В интерес на истината — вметна Барни небрежно, — било е фетиш за древните гърци и римляни. Даже са го боготворили по време на празниците…
— Престани, Барни! Стига ми за един следобед. Ако питаш мен, професор Лубар е един… един…
— Кур сплескан? — предложи Лора.
Грети се обърна и рязко се отдалечи, почервеняла от негодувание и срам.
Ако някога ви се налижи да доказвате, че първите заселници в Америка са били истински аскети и пуритани, достатъчно е да вземете за пример зимата в Бостън. По Коледа природата замръзва и безпощаден вятър, като камшик на каещ се, шибва лицата на хората.
Естествено, нищо не е пречило на заселниците да изберат умерения климат на Вирджиния, вместо да слизат на скалистия Плимутски бряг. Можели са дори както някои други англичани да отплуват до Антилските острови, да захвърлят тежките обуща с катарами и да лудуват по пясъците.
Но основателите на Масачусетската колония искали да страдат. А климатът на новия континент предоставял богата възможност за това.
Още преди първата снежна буря цяла лавина работа затрупа студентите във Вандербилт Хол. Брояха не дните за пазаруване преди Коледа, а часовете, оставащи до първите изпити — четири удара един след друг: анатомия, физиология, хистология и последният, фаталният — биохимия.
Всички прозорци на общежитието светеха по цяла нощ. Минувачите вероятно биха изтълкували това погрешно като ритуално честване празника на светлината, отбелязван от народите по цял свят в деня на зимното слънцестоене, най-краткия ден в годината. Но в светналите стаи не се веселяха, не пееха коледни песни и най-важното, не спяха.
Градусът на напрежението стигна дотам, че дори Питър Уаймън доби стреснато изражение.
А Палмър Талбът от солидарност със студентите също се видя принуден да прави жертви.
— Дори и в събота вечер ли не можеш, Лора?
— Моля те, влез ми в положението. Тук сме като в обсада. Хората направо превъртат от напрежение. Повярвай ми, нищо подобно не съм преживявала досега.
— Тогава защо въобще трябва да се тормозиш, Лора? Доколкото знам, цялото ти следване в института до този момент е един кошмар. От къде на къде нормален човек ще търпи подобно нещо?
— Това е положението. Нещо като цена, която трябва да заплатя.
— Обаче и аз се налага да я плащам. Как изобщо възнамеряваш хем да водиш такъв живот, хем да поддържаш връзка с мен?
— Палмър, точно сега единствените връзки, за които съм в състояние да мисля, са между химични съединения, черепни нерви и хистологични образци. Чувствам се не като личност, а като робот, който изучава хората.
— Добре де, след като ти е толкова омразно, защо не напуснеш?
— Никога не съм казвала, че ми е омразно, Палмър.
Макар науката да твърди, че е невъзможно човек да се лишава продължително време от сън, без да загуби разсъдъка си, обезумелите студенти по медицина патологично пренебрегваха тази истина. Разбира се, на помощ идваше кофеинът и много от тях измерваха нощите с чаши кафе.
Неколцина успяха да се снабдят с най-новите постижения на фармацията. Ако имаха късмета да познават някой от по-горните курсове или още по-добре — някой стажант-лекар, можеха да се снабдят и с някое ново психотропно лекарство от групата на амфетамините, Бензедрин например, за стимулиране на нервната система и „потискане“ на съня. Твърде погълнати бяха от учебниците си, за да хвърлят поглед върху ситното упътване по опаковките. Дори педантичната Алисън Редмънд пропусна да се усъмни в безвредността на таблетките, от които по думите ѝ мисълта ѝ се прояснявала „като майска утрин“.
Барни Ливингстън прибягна до друга мярка. Неговото средство за оборване на дрямката бяха периодичните баскетболни мачове, последвани от студени душове. Всички го смятаха за смахнат — с изключение на Бенет, когото той придума да опита същия метод.
Лора се придържаше към кока-колата и винаги преди да отиде в стаята на Барни, напълваше цял термос от автомата. По коридорите нагоре-надолу крачеха студенти и трескаво се мъчеха да натъпчат в пламналите си измъчени мозъци материала от безброй листове.
Единствен Ханк Дуайър беше безметежно далеч от цялото нечовешко напрежение. Докато колегите му мислеха, че са в ада, той се чувстваше като пречистена душа, която съвсем скоро ще излети от преходното чистилище и ще се извиси към рая в прегръдките на Черил.
В три сутринта преди „Инквизиция 1“ (анатомия първа част) Лора и Барни решиха да си починат за пет минути. Разтвориха прозореца, за да влезе студеният въздух и да ги разсъни, после отвориха вратата, за да стане течение. Отвън в коридора „безсънните мъртъвци“ не ги забелязаха, а продължиха да бродят, да мърморят и да зубрят.