Чудя се какво ли би казал преподобният пастор, ако види лагерите за принудителен труд, на които се натъкнахме. В тях просто са морили хората от глад.
Признавам, че в Америка негрите не ги галят с кадифени ръкавици, а и в армията положението не е много по-различно. Но, синко, нас никога не са ни изтребвали с хиляди в газови камери и не са ни изгаряли в пещи…
Звънна телефонът. Линк въздъхна изнурено, отпи още една глътка и вдигна слушалката. Генерал-майор Джон Шелтън, командир на дивизията, се обаждаше някъде от полето. Връзката беше лоша и в слушалката непрекъснато пращеше.
— Бенет, в каква форма са хората ви?
— Честно казано, господин генерал, на края на силите си са — и физически, и емоционално. Повечето са още деца и това, което видяха през последните дни, ги потресе.
— А ада виждали ли сте, Линк, истински ад тук на земята?
— Да, струва ми се, сър. Видяхме два лагера за принудителен труд и огромна яма с около осем хиляди трупа.
— Тогава все едно сте били на Кони Айлънд, мистър. Искам хората ви да са тук утре до седем часа вечерта. Намираме се в Нордхаузен.
— Това май е на тридесет и пет мили на север от нас.
— Проверете. И гледайте да подготвите хората си.
— За какво, сър?
— Нордхаузен не е трудов лагер. Това е лагер на смъртта.
Тази нощ Линк спа много неспокойно. Отчасти поради болката в белия дроб, отчасти поради душевните рани. Щом се унесеше, започваше да сънува ужасни кош мари, от които се събуждаше плувнал в пот. В шест сутринта взе душ и слезе да пие кафе.
Долу, застанал като истукан, го очакваше съсухреният висок мъж, когото остави предния ден в медицинския пункт. Линк се почуди от колко ли време го чака.
— Здрасти — поздрави го приятелски. — Ще седнеш ли с мен на закуска?
Мъжът прие с готовност:
— Благодаря ви.
В следващия миг вече седеше на дървения стол срещу Линк и гризеше комат хляб.
— Ей, задръж малко темпото и си намажи поне масло.
Но мъжът поклати глава с пълна уста и като жестикулираше с ръце, обясни, че е твърде гладен, за да чака. Може би на втората филия ще си позволи лукса да намаже и масло.
Линк изсърба канче кафе и запита:
— Не трябваше ли да си в медицинския пункт?
Мъжът заклати енергично глава:
— Не, не, не. При медицински пункт аз срещнал жена също от Берлин, приятел на семейство. Тя видяла моя жена преди няколко дни в Нордхаузен. Аз чул вие отива днес в Нордхаузен. Трябва да вземете и мен.
Линк се обърка. Нямаше представа, какво пише в устава за такива случаи. Но пък кошмарът тук не се побираше в рамките на никой редовен протокол.
— Смятате ли, че сте достатъчно силен, за да пътувате дотам, господин…?
— Хершел. Казвайте ми Хершел.
— Как е фамилното ви име?
— Сър, до вчера имах само номер. Хершел е достатъчно.
— Е, Хершел, ако смятате, че ще можете да пътувате в един от камионите с продоволствия, заповядайте. Но не мога да ви обещая, че жена ви ще е още там.
Усетиха миризмата още преди да са стигнали. На километри разстояние във въздуха се носеше зловонието на изгоряла човешка плът, макар че пещите вече не работеха.
Минаха покрай ферми, в които селяните бяха безметежно улисани в ежедневните си задължения, сякаш слънцето не беше затъмнено от облаците на смъртта. Оряха и сееха, като че ли отделени във времето и пространството от вихъра на злото.
Линк разгледа няколко души през бинокъла. Имаха вид на здрави и щастливи хора, които засяваха плодородните земи на този тюрингски оазис сред планините Хари. Подобна картина навярно е вдъхновила Бетовен за Пасторалната му симфония.
Линк наистина не проумяваше как е възможно нацията, сътворила такава ангелска музика, да извърши подобни сатанински зверства.
Никой от 386-и батальон под командата на подполковник Бенет нямаше да забрави тази вечер. Гледката на измършавелите и изтощени от глад концлагеристи ги беше покрусила, но сега видяха истински живи мъртъвци.
Бяха с хиляди. Макар и освободени формално предния ден от Трета американска армия, те все още бяха в плен на собствената си трагедия, така подплашени, че дъх не смееха да си поемат. Безчисленият им брой сам по себе си беше зашеметяващ. А мръсотията, изпражненията, въшките и плъховете бяха повече, отколкото и в най-ужасната клоака.
С хлътнали бузи, очертани ребра и увиснали кореми, те почти нямаха вид на човешки същества. Ходеха полека и с клатушкане, движенията им бяха като на забавен кадър.
В мига, в който конвоят спря, Хершел стъпи на земята с изтръпнали от болка нозе и закуцука към дългите редици бараки, от които дори на такова разстояние се чуваха страдалчески стонове.