Войниците на Линк бродеха наоколо, докато лекарите се бореха да спасяват живота на „освободените“.
Нацистите си бяха отишли, но ангелът на смъртта още витаеше в околността.
Някои се насилваха да се усмихнат измъчено и да махнат изнемощяло с ръка за поздрав към чернокожите американци. Но и за щастието трябват сили, а те бяха отчайващо малко.
За да издържи на адското зрелище и зловонието, Линк запали дебела пура и се постара да запази спокойствие, докато прекосяваше лагера, за да отиде да докладва в щаба на дивизията.
— Добре дошъл в Дантевия Ад — поздрави го генерал-майор Шелтън, прехвърлил четиридесетте оплешивяващ американец от Средния запад. Двамата се здрависаха. — Седнете, Линк, изглеждате ужасно.
— И вие, генерале. На идване успях да хвърля само бегъл поглед, но това явно е върхът на…
— По дяволите, човече, не си мислете, че тук е дъното. Днес англичаните влязоха в Белзен, на север оттук, и ако щете вярвайте, там било още по-ужасно. Видяхте ли пещите?
— Не още, но и не изгарям от нетърпение.
— Знаете ли кое е удивителното? Тук даже не е имало газова камера. Така са претрепвали нещастниците от работа, че в края на всеки ден труповете били достатъчно, за да работи крематориумът без прекъсване. Разбира се, помогнали им малко и дизентерията, и тифът, но несъмнено най-голяма е заслугата на скаутите от СС.
За момент Линк онемя. След това промълви:
— Какво се прави, за да се помогне на хората?
— Задигаме всички възможни лекарства, до които се доберем. Тук имаме лекари, очакваме всеки момент да дойдат още, имаме даже няколко хлапета от медицински институти в Англия. Но и нашите войници трябва да им помогнат. Дявол да го вземе, те са с хиляди…
— Знам, господин генерал — съгласи се Линк мрачно.
Шелтън изгледа изпитото лице на Бенет и разбра колко потиснат е събратът му офицер. Внезапно, с подчертано театрално тържествен глас той изкомандва:
— Подполковник Бенет, станете!
Линк се изправи, недоумяващ какво ще последва. Но в следващия миг Шелтън отвори едно чекмедже и извади кутийка. В нея имаше нашивки във формата на златни дъбови листа.
Ето че щяха да го произведат в чин полковник.
— Заповядвам ви да свалите сребърните нашивки — нареди Шелтън със същия тържествен тон.
Линк се подчини.
Докато забождаше златните нашивки върху широките рамене на Линк, Шелтън отбеляза:
— Повишението те гони през цяла Европа, полковник Бенет. Честито!
— Не знам какво да кажа, Джон.
— Спести си думите. Ако питаш мен, сребърната звезда ти е в кърпа вързана, и то скоро.
Линк се усмихна и възрази:
— Не, Джон. Не мисля, че в армията са готови да произвеждат хора с моя цвят на кожата генерали.
Тази нощ полковник Бенет дописа писмото до сина си. Не беше по силите му да опише онова, което бе видял през деня. Можеше само бегло да загатне за него по начин, подходящ за едно невинно момченце. Беше дълбоко вярващ човек.
Мислеше непрестанно за Голгота и последните думи на Христос на кръста според евангелието на Матея: „Боже мой, Боже мой! Защо си ме оставил?“ Защото очевидно и небе, и земя бяха обърнали гръб на тези нещастни жертви, а сега беше вече твърде късно.
Главата го цепеше — пак тази проклета треска. Гърдите го боляха от кашлицата. По-добре да свършва с писмото и да поспи. Накрая заръча на сина си да пази вярата, да целуне баба от него и да се моли, колкото се може по-скоро да се съберат отново заедно.
Запечата плика, сгъна го в джоба на куртката, развърза обущата си и легна.
На сбора следващата сутрин полковник Линкълн Бенет разпредели хората от батальона си към различните действащи вече части. Някои издирваха надзиратели, избягали в близките гори при навлизането на армията. Други помагаха при разпределянето на лекарства и храни. А той самият се присъедини към другите старши офицери, които генерал Шелтън свика за обиколка на целия лагер.
Докато задминаваха редица след редица бараките, чиито обитатели лежаха неподвижни отвън под лъчите на пролетното слънце, покрай тях минаха войници, подкарали открити камионетки, натоварени догоре с трупове. Един офицер от друг полк се обърна към Шелтън:
— Моите почитания, сър, но дали не може някак по… по-почтително да се пренасят мъртвите?
Генералът поклати глава:
— И аз бих искал, но трябва да се тревожим най-вече за живите. В лагера вече върлува епидемия, а дявол знае какви още страхотии можем да си навлечем с тези разлагащи се трупове. Някои от тия хора ще хвърлят топа само от едно потупване по рамото.
„Или от един шоколад“, помисли си Линк.
Видяха „работната площадка“, където принуждавали затворниците да мъкнат тежки камъни от едно място на друго с единствената цел да ги изтощят. Видяха бодливата тел, по която допреди четиридесет и осем часа беше текъл електрически ток.