— Бог? За Бог ли ми говорите? Някога съблюдавах каноните на еврейската вяра. Водех почтен живот. Ходех всяка неделя в синагогата. И каква е наградата ми? Как да се моля на Бог, който позволи да избият без причина целия ни род? Как да вярвам в Бог, който наказва невинните? Съжалявам, но вярата ми излетя заедно с дима от комините на крематориумите.
Линк не намери подходящ отговор. Само протегна към Хершел ръката си, която хилавият евреин сграбчи в своите и рече поверително:
— Знаете ли в какво само мога да вярвам сега? В това, което вие ми дадохте. В човешката доброта.
Разделиха се. Линк мина бавно покрай часовите и им отдаде механично чест, а мислите му бяха заети от въпроса: „Как ще обясня всичко това на сина си?“
Седна на ръба на леглото, зарови глава в дланите си и започна да се моли.
На сутринта се събуди разнебитен. Слепоочията му пулсираха от болка, боляха го гърбът и крайниците. Проклетият грип, кога най-сетне ще се отърве от него? Докато взимаше душ, за да проясни главата си, забеля за с края на очите си някакви синкави петна по гърдите и корема си. „Дявол да го вземе, само това ми липсваше — помисли си той. — Дървеници или някаква друга гадост в леглото.“
Глътна два аспирина, облече зимния шинел и излезе за сутрешната проверка.
Малко преди пладне успя да открадне няколко минути от задълженията си и се отби да види Хана. Бяха я преместили вече в бараката ѝ. До леглото ѝ седеше Хершел.
— Как е тя? — попита Линк.
Хершел се усмихна:
— Цяла сутрин си говорим. Температурата ѝ спадна значително и младият доктор изглежда обнадежден. Моля, елате да ви запозная.
Хершел представи американския си спасител с дълги изречения на немски, за които Линк се досети, че са преувеличени хвалби.
Хана се опита да се усмихне и прошепна дрезгаво:
— Хершел ми каза колко много сте сторили за мен.
— Нищо подобно, госпожо. Заслугата е негова, аз бях просто посредник.
— Какво говорите! — възмути се Хершел. — Ако някога отново намерим щастие, заслугата ще е изцяло ваша.
Линк се трогна.
— Имате ли нужда от нещо, приятели? Добре ли ви хранят?
— О, всичко е наред. Демоните ги няма и вече можем спокойно да дишаме. Това е важното.
Внезапно Линк Бенет започна да се облива в пот. Може би мястото беше прекалено отоплено. Не, едва ли нацистите са си правили труда да отопляват бараките. Май не трябваше да облича зимния си шинел. Зави му се свят и почувства нужда да излезе на чист въздух. Отиде колкото се може по-бързо до вратата, отвори я и прекрачи навън в свежата априлска утрин. В следващия миг се строполи и остана да лежи прострян на земята.
Дойде в съзнание бавно, като остана полуунесен. Усети под главата си възглавница — значи лежеше в легло, а някъде наблизо се чуваха гневни гласове.
— Дявол да го вземе, не ни стигат всички тези болни, ами и тоя тъп черньо, полковникът, трябваше да си лепне тиф. Като имаш предвид, че това е инфекция, която, ако си поне малко здрав, можеш да надвиеш, представям си колко усилия е положил да се разболее.
— Простете, че се меся, сър, но само ако погледнете рентгеновите снимки, ще видите, че от доста време е карал с бронхопневмония.
— Слушай, Браунинг, хич не ми трябват проклетите му снимки. И от тоя край на стаята чувам как му свирят гърдите.
— Доктор Ендикът, спирометърът му показва около 50%. Едва диша. Няма ли с какво друго да му помогнем?
— За Бога, та ние го тъпчем с конски дози сулфонамиди. Единственият по-силен антибиотик, който познавам, е РДХ 30 на нацисткия доктор. Погледни истината в очите, човече, спукана му е работата.
До този момент Линк се потеше, но сега тялото му се разтърси от ледени тръпки. Моментално до леглото му дойде младият медик и помогна на сестрата да го завие с още едно одеяло.
— Ти ли си, Браунинг? — простена Линк.
— Няма страшно, полковник, ще прескочите трапа — рече успокоително Браунинг и го потупа по рамото.
— Ей, детко — изпъшка Линк, а широкият му гръден кош се повдигаше конвулсивно, — в тоя военен занаят съм отдавна и хич не ми разправяй, че не сте вече запазили леглото ми за някой друг.
На Браунинг му липсваха и опит, и самообладание, за да намери сили да отговори.
Внезапно Линк тихо простена:
— По дяволите!
— Какво, сър?
— Щом като трябваше да умра в тая проклета война, защо поне не умрях на фронта, че да има с какво да се гордее синът ми?
Младежът беше готов да се разплаче.
— Ще се оправите, сър, ще се оправите.
— Ти си един неумел лъжец, Браунинг. Трябва малко да помъдрееш, ако искаш да излезе от теб истински лекар.
Някой почука тихо и бавно открехна вратата.