— Съжалявам, не приемаме посещения — каза бързо, но учтиво младежът.
Хершел се престори, че не разбира, и влезе в стаята с букетче полски цветя в ръка.
— Моля ви, дойдох да видя приятеля си.
Браунинг сви рамене, кимна на Хершел и каза, докато излизаше от стаята:
— Аз ще съм наблизо, полковник. Ако има нещо, само извикайте.
Двамата мъже останаха сами.
— Цветя за вас, Линкълн — Хершел протегна ръка и се опита да се усмихне. — Знаете ли какво удивително нещо открих? Само на няколко метра от този ограден с бодлива тел свят растат цветя и цъфтят дървета. В света все още има живот.
„Не и за мен“, помисли си Линк и попита:
— Как е Хана?
— Добре, добре — отвърна жизнерадостно Хершел. — Почти няма температура. Утре може би ще я изведа на разходка. Ще дойдем да ви видим.
— Да, хубаво. Това би било чудесно — след това внезапно простена: — О, Господи, как ме…
На Хершел му беше необходима половин секунда, за да разбере, че Линк е в безсъзнание. Започна да вика за помощ.
Той стоеше разплакан и гледаше с широко отворени очи как медицинският екип се бори да съживи благодетеля му.
— Не напипвам пулса в сънната артерия.
— Нито в дорзалис иедис.
— Няма дишане.
— Да опитаме да инжектираме интракардиално ампула епинефрин?
— Мисля, че е безсмислено — чу се спокойният глас на доктор Хънтър Ендикът. — С пневмония и с тиф на всичко отгоре пукнат шанс няма да оцелее.
Групата около леглото се отдръпна, за да стори място на старшия лекар, който извърши пълна и окончателна проверка на реакциите, доказващи смъртта, и нареди на старшата сестра:
— Шейла, ще се погрижите за документите, нали? И се постарайте всичко в стаята да се дезинфекцира.
Сестрата кимна. За секунди системата от ръката на полковник Бенет беше свалена, издърпаха чаршафа над лицето му и изкараха леглото му навън.
Никой дори не забеляза немия свидетел на цялата сцена — слаб, прегърбен и уплашен мъж, който стоеше в ъгъла и стискаше в ръка няколко стръкчета цветя, а по бузите му се стичаха сълзи.
Почти несъзнателно устните му се раздвижиха и от тях се изтръгна молитва: „Yisgadal ve yiskadosh shmei raboh…“ — „Да се слави и да се свети името на Господ в света, който Той сътвори според Волята Си…“
Беше еврейската погребална молитва.
В този именно миг Хершел Ландсман даде тържествена клетва, че полковник Ейбрахъм Линкълн Бенет няма да е умрял напразно.
Самолет 127 на „Суис еър“ се приземи в Цюрих в ясната светла утрин на двадесет и четвърти декември 1958 година. Високият негър от първа класа закопча спортното си сако, оправи вратовръзката си, метна на рамо кожената си пътна чанта и се упъти към изхода. Слезе по металната стълба и закрачи енергично към залата за багаж. Кожените му куфари, комплект с пътническата чанта, пристигнаха почти моментално по лентата. Но заедно с всички, които носеха ски, трябваше да почака да свалят специалния товар.
Погледна през стъклените врати към скупчената оттатък митническата зона тълпа и различи хората, които търсеше. Усмихна им се и махна приветливо.
И така, Ейбрахъм Линкълн Бенет младши се запъти да прегърне родителите си осиновители — Хана и Хершел Ландсман.
14.
Жертвите, здраво приковани към металните маси, отделяха слюнка и дишаха тежко. В средата на стаята учен с очички като копчета размахваше в дясната си ръка скалпел и се готвеше да демонстрира пред младите си възпитаници разрез, с който щеше да оголи вътрешностите на едно от животните. Светлокосият му асистент, свеж като първокласник, държеше други два инструмента — форцепс и дълга остра ножица.
Носеше се миризма на фекалии и урина, отделяни от пациентите като рефлекс на страх, докато ги привързваха.
Ръката на демонстратора се спусна надолу под ъгъл от 45° и проряза отвор в стомаха. Някои от наблюдаващите ахнаха в израз на съчувствие.
— Сигурен ли сте, че нищо не чувстват? — обади се някой.
— Колко пъти да ви повтарям, мис Кастелано — отвърна професор Лойд Крукшънк, — отнасяме се с кучетата възможно най-хуманно.
През януари студентите се бяха върнали, за да се запознаят за първи път с организма на живо същество. Крукшънк щеше да ги въведе в основите на „дисекцията“ (медицински евфемизъм, идещ от латинския глагол resecare — изрязвам) на органи от кучешките тела.
Беше и упражнение за изграждане на поносимост — или имунитет — към болката на други хора. Едновременно за изостряне на мисълта и за затъпяване на емоциите.
Перспективата хвърли Лора в такъв ужас, че през цялата коледна ваканция тя непрекъснато мислеше за това. Като малка хранеше и прибираше всички безстопанствени животни, които се навъртаха в двора им — докато майка ѝ не ги откриеше и не извикаше санитарната служба.