Тъй като за това упражнение можеха сами да изберат с кого да работят, тя помоли Барни „вместо коледен подарък“ да я подкрепи в изпитанието. Той се съгласи, но после се оказа, че и на него не му е никак лесно. Нито пък на третия в екипа — младоженеца Ханк Дуайър, който днес беше наред да слага упойките. Лора му завиждаше, че ще гледа апаратите, отчитащи дихателната и сърдечната дейност, а не вътрешностите на кучето. Но и Ханк беше доста разстроен и само повтаряше:
— Няма страшно, няма страшно. В безсъзнание е, нищичко не чувства.
Когато дисекцираха трупове, беше по-различно. В крайна сметка това бяха в най-буквалния смисъл безжизнени тела. А и лицата им оставаха удобно анонимни, покрити седмици наред с чаршаф, а когато най-накрая ги откриваха, бяха вече така променени, че едва се познаваше, че са на хора.
Но сега Барни, Лора, а вероятно и всички останали студенти в залата за дисекция на животни се чувстваха, сякаш трябваше да оперират близък приятел. Защото тяхно задължение беше да запазят опитните животни живи за следващата дисекция.
По някое време един от студентите в съседство с тях стигна дотам, че се оплака на висок глас:
— По дяволите! Не мога повече! Този помияр е прекалено симпатичен.
Професор Крукшънк отговори с трудиционната си реч за прогреса на човечеството.
— Не бива никога да забравяме, че не вършим това от жестокост към животните, а от грижа за хората. Трябва да се учим как се оперира върху живи същества — и след това добави вече не с толкова проповеднически тон: — А сега, забивайте ножа.
И с тези думи излезе от стаята.
Студентът върна неохотно вниманието си към упоеното на масата куче зайчар. Едновременно се стресна и си отдъхна, като видя, че, докато е слушал проповедта на професора, един от колегите му старателно бе раз рязал корема на кучето. Взря се в лапата на зайчара, прободена като на всички останали кучета от игла, закрепена за една тръбичка, през която във вената на упоеното животно се вливаха глюкоза и физиологичен разтвор.
Още една разлика между кучетата и труповете — мъртвите хора не кървяха. А сега през целия следобед в притеснението си неумелите студенти неволно срязваха кучешките артерии и опръскваха обилно себе си, а понякога и съседите си с кръв.
— О, Господи! Мразя го това нещо! — прошепна Лора на Барни.
— Не се шашкай, Кастелано. Само две седмици още. Само си повтаряй наум, че не им причиняваш болка.
Точно в този миг вледеняващ вой процепи тишината. Последва женски писък. Първият дойде от колито на Алисън Редмънд, а вторият — от самата Алисън, чиято ярост сега се насочи към „анестезиолога“ в екипа ѝ.
— Нали ти казах, че не е заспало. Видя ли, видя ли! — крещеше тя. — Не му даде достатъчно!
Асистентът новобранец се втурна към масата със спринцовка в ръка. В следващия миг иглата беше вече забита и животното утихна. Но не утихна възмущението на Алисън от причинената на кучето ѝ болка.
— Не му би достатъчно морфин — оплака се тя.
— Уверявам ви, че морфинът беше достатъчно, мис Редмънд — отвърна хладно асистентът, — не съм новак в тая работа.
— Тогава защо, по дяволите, то се събуди?
— Не се събуди — обясни той, все така невъзмутим и спокоен. — Това, което видяхте, беше просто рефлекс.
— Как не! Да крещиш, да риташ и да стенеш от болка, било рефлекс, а?
— Малка поправка, мис Редмънд. Рефлексните стонове и мятания бяха от животното, но писъците дойдоха от вас.
Той се обърна и понечи да излезе, но Алис избухна:
— Гадняр! Обзалагам се, че даже се кефиш когато ги боли. Що за доктор си ти, бе?
— В интерес на истината, мис Редмънд, аз не съм лекар. А сега хайде всички на работа. Ако ви потрябвам, ще бъда в лабораторията на професор Крукшънк.
Веднага щом двукрилата врата се затвори зад гърба му, Ханк Дуайър попита слисано колегите си:
— Какво, но дяволите, искаше да каже с това, че не е лекар?
— Ха, аз ли да те отворя по въпроса? — попита Лора. — И Крукшънк не е лекар. Почти никой от преподавателите ни не е лекар в обикновения смисъл на думата — всичките са научни работници. С други думи, не са някакви си прости практикуващи, които се занимават с пациенти, а чисти учени.
Последна имаше думата Алисън Редмънд:
— Майната ѝ на чистата наука.
На обед Лора беше още потисната.
— Чувствам се като лейди Макбет — като че ли не мога да измия кръвта от ръцете си.
— Е, Лора, не преувеличавай — смъмри я Барни. — Виж, аз взех много внимателно парче от тиреоидната жлеза на нашето куче и то дори не трепна. Следващия път ти ще му извадиш далака и пак нищо няма да усети. Тези упойки са наистина силни.