Веднага щом семействата Кастелано и Ливингстън приключиха коледната вечеря, Инес стана от масата и започна да слага палтото и шала си. Не биваше да закъснява за коледната вечеря и Благословението.
— Нека дойда с теб — предложи Естел.
— Не, не, моля те, не се чувствай задължена.
— Не, честно, ще ми бъде приятно. Хорът пее великолепно, а и обичам да слушам латински.
Тя не добави, че латинският винаги ѝ напомняше за Харолд, който — най-вече по това време на годината — присъстваше живо в съзнанието ѝ.
— Добре, Естел, но нека побързаме. Отецът няма да се зарадва, ако закъснеем.
— На майка ми съвсем ѝ се е разхлопала дъската — заяви Лора на Барни, щом двамата започнаха да раздигат съдовете от трапезата.
Уорън беше изчезнал за поредната си „важна среща“. Доктор Кастелано се беше усамотил в светата светих на кабинета си.
— Не може ли Луис да направи нещо?
— Какво да направи, да я лекува с електрошок ли?
— Не си прави шега с това, Лора.
— Не си правя. Сериозно смятам, че е на ръба на нервен срив.
Замълча за момент, само продължи да трупа чиниите една върху друга. После неочаквано изтърси:
— Какво ми има, Барни? Собствената ми майка едва забелязва присъствието ми. Баща ми е освидетелстван алкохолик. Толкова ми е болно, че почти започвам да…
Той прочете недоизказаната ѝ мисъл.
— Нищо не мога да сторя. Зная, че трябва да проявя повече разбиране. Имам предвид от професионална гледна точка.
— Там е проблемът, Кастелано. Никога не можеш да се държиш професионално със семейството си. И ректор на академията да станеш, пак ще се отнасят към теб, сякаш си в пубертета.
— Знам — призна тя тъжно. — Трагедията е, че наистина ме карат да се чувствам като в пубертета. Честно казано, след като ти си цяла година в Бостън, не виждам сериозно основание да си идвам повече у дома.
На сутринта Лора седеше умълчана в достопочтения студебейкър на семейство Кастелано, докато Барни я караше по шосето Бруклин — Куинс към Ла Гуардия.
По едно време Барни се обади:
— Горе главата, Кастелано. След по-малко от два часа ще бъдеш в Бостън „изгубена в рая“ на прегръдките на любимия, както чудно го е казал поетът Милтън. Защо не те виждам да сияеш?
Тя не отговори веднага. После, точно пред главния изход на летището, преглътнала вече сълзите си, каза:
— Погледни ме — с двама безпомощни родители, единият опиянен от Бога, а другият от С2Н50Н.
И Барни не се върна в Бруклин. Вместо това подкара назад през моста „Трибъроу“, мина по „Джордж Вашингтон“ към разклона за Джърси и се отправи на дълго пътешествие по посока на Питсбърг, щата Пенсилвания, където на следващата сутрин Ханк Дуайър и Че рил де Санктис щяха да се бракосъчетаят.
Сватбената церемония се проведе в енорийската църква „Свети Антонин“ в сърцето на индустриална Америка. Роднините от двете страни на църковната пътека имаха вид на миньори или металурзи.
Приемът в местната зала „Рицарите на Колумб“ се отличаваше с разнообразни деликатеси, като моцарела в сос кароца, лазаня верде, да не говорим за пуйката, шунките и ирландското задушено за роднините на Ханк. Традиционните фигури на булка и младоженец красяха метър сватбена торта. С една малка разлика: миниатюрният двойник на Ханк беше също в бяло, както подобава на един бъдещ доктор, а на врата му имаше мъничък марципанен стетоскоп.
Но може би най-апетитни бяха шаферките — сестрата на Черил и три нейни приятелки — съблазнителни като самата булка. Ендокринната система на Барни внезапно му напомни, че от миналото лято се бе обрекъл на въздържание.
Затова реши да изпробва чара си върху най-хубавото момиче — с омайното име Глория Челини.
— Някаква връзка с Бенвенуто? — попита Барни, за да види дали ласкателството ще му свърши работа.
— Да. Той е един от чикагските ми братовчеди.
Барни беше омагьосан и запленен от дълбоките ѝ кафяви очи, от снежнобелите зъби, от вдлъбнатинката между двете сфери от италиански мрамор по-долу. За миг си помисли, че ще остане в историята на медицината като първия мъж, умрял от несподелена страст.
Оркестърът от петима музиканти засвири „Отведи ме на луната“. Барни скокна веднага.
— И вие ли сте лекар? — попита го Глория.
— Ако това ви впечатлява, Глория, да. Ако не ви впечатлява, ще бъда адвокат, индиански вожд — каквото ви се харесва.
Тя се изкиска.
— Много сте смешен.
— Ще танцуваме ли?
— Чудесно — прие тя, предложи му ръката си и го поведе към претъпкания дансинг.
След два танца Барни забеляза, че Ханк се отправя към тоалетните. Измънка на Глория неопределено извинение, че трябвало да види свой пациент, и я помоли да не танцува с друг, докато се върне.