Сет предложи стеснително да достави материала и дори да приготви самите препарати, ако Барни е гнуслив.
— Не, не — побърза да възрази Барни, да не би да се поддаде на изкушението. — Аз ще направя половината препарати, Сет, а ти направи другата.
Колегата дребосък кимна и двамата се заловиха за работа. За броени минути всякакво чувство на гадене изчезна още повече че багрилните вещества, които използваха, видоизменяха фекалната материя в ново вещество. Барни зася с памучен тампон пробата на Тайер-Мартинова среда, за да провери дали ще порасне микроорганизмът причинител на една от най-гадните венерически болести, след това се залови да приготвя препарати, които щяха да покажат, че чревните бактерии са едновременно дружелюбни и коварни.
По-голямата част от следобеда двамата работиха мълчаливо. В пет вече бяха свършили с препаратите и бяха засели различните петрита за следващите упражнения и зловония (асистентът в лабораторията ги предупреди, че когато пораснат, „някои култури започват така да миришат, че и на мен ми прилошава“).
Докато се мъчеха да изчистят следите от труда си, Сет отбеляза:
— Значи в устата си имаме повече микроби, отколкото са звездите в цялата вселена. Не е ли фантастично!
— Само да не се наложи да ги помним до една с имената — каза Барни полу на шега.
Но както пролича от първото домашно упражнение, май щеше да се наложи да ги учат.
Трябваше да назубрят такива мистерии, като кои FpaM-отрицателни пръчици се срещат в червата и кои Грам-положителни коки обикновено се намират в храчката. Кои бактерии растат на гроздове, кои в редици, кои показват характерен растеж върху агар, кои препълват петрито и кои бактерии изискват анаеробни условия.
„Няма начин да се измъкнеш“ — мислеше си Барни.
Предварително бяха наясно какво ще представлява изпитът накрая — ще трябва да разпознаят загадъчен препарат. Господи, каква колосална загуба на време! Нима някой, та дори и асистентът Брус, действително помнеше всичко това след изпита? Все едно да научиш наизуст телефонния указател, след като ясно съзнаваш, че телефонните справки работят двадесет и четири часа в денонощието.
В полунощ, докато учеше, на вратата му се почука. Не беше в настроение да дава обичайната безплатна терапия на потиснатите — самият той имаше немалко нужда от такава, та затова се провикна:
— Ливингстън го няма. Премести се в психиатрията.
Тримата му посетители явно не повярваха и влязоха в уютната стаичка на Барни, която се намираше в неопластичен безпорядък: чифт чорапи лежаха захвърлени до „Анатомията“ на Грей, до микроскопа бяха струпани върху вехто издание на Емили Дикинсън купчина предметни стъкла.
Медицнте-влъхви, и тримата необичайно високи, му бяха непознати, ако не се броеше червенокосият, когото Барни смътно си спомняше отнякъде.
Водачът им носеше бяла манта и стетоскоп и се представи като „Скип Елсас — третокурсник“, след което премина направо към въпроса:
— Ливингстън, нуждаем се от помощта ти.
Леко замаян от недоспиване, Барни измърмори:
— Не разбирам. Нещо с училище ли е свързано?
— Ами да кажем, че това, от което се нуждаем, е и тангенциално, и епицентрово — обясни Скип.
— Нищо не ми говори тоя научен език — отвърна Барни, объркан повече от всякога.
— Положението е следното, Ливингстън — подзе Скип: — Всяка година между Медицинския и Юридическия факултет се провежда приятелска баскетболна среща…
— Само за майтап… — вметна червенокосият.
— … и може би за няколко незначителни облога — допълни Скип. — С годините е станала известна като среща за „Купата на гадните номера“, което ще ти подскаже колко е приятна. Имаш ли желание да участваш?
— Желание имам, време — не. Чака ме толкова учене, че през следващите три месеца смятам да откажа яденето и съня.
— Струва ми се, че не разбираш — продължи Скип, вече по-настоятелно. — Деканите вземат срещата много на сериозно. Не мисля, че ще гледат с добро око на някой, който съзнателно отказва.
— Ей, момчета, говорите, сякаш става въпрос за война.
— Така е, Ливингстън, така е. Нещо като световна война между професиите. И никога никой поканен да защитава каузата не се е осмелявал да откаже.
— Би било равносилно на самоубийство — поясни вторият посетител, който беше с тъмна къдрава коса като тази на Барни. — Такъв човек няма пукнат шанс да оцелее, ако деканът научи, че е изклинчил. Е, Ливингстън, какво ще кажеш?
— Че съм посредствен играч. Ако търсите хора от класа, защо не попитате Бен Ландсман? Играл е полупрофесионален баскетбол във „Фиат — Торино“.