— Знаем — отвърна Скип с глас като на Хъмфри Богарт. — Вече поприказвахме с него.
— Е, и?
— Изчаква — обясни червенокосият. — Казва, че ще играе, ако ти играеш.
— Ей, момчета — взе отново думата Скип. — Стаята на Бен е доста по-голяма. Защо не се преместим всички там и да обсъдим въпроса?
Барни пое дълбоко въздух и стана.
— Не е много висок — не се стърпя да отбележи къдравият.
— Не се кахъри. На игрището е истински Джордж Майкън — подметна червенокосият.
От ласкателното сравнение с легендарния централен нападател на „Мннеаполис Лейкърс“ адреналинът в тялото на Барни закипя. Преди да излезе с триото от стаята, той грабна спортната си фланелка от колумбийския отбор и я преметна през рамо. Подхождаше за случая.
Десет минути по-късно вече се бяха разположили върху покрития с килим под в стаята на Бенет и разучаваха различни стратегически документи.
— Проблемът с проклетите юристи е, че вземат в отбора си зверове — обясни Скип. — Имат две истински горили, които са играли професионален баскетбол — и като погледна Бенет, добави: — Нямам предвид някакви жабарски лиги, а Нюйоркската Баскетболна Асоциация. При тях е Мак Уилкинсън, човекът-танк.
— Централният нападател на Ню Йорк! — втрещиха се едновременно Бенет и Барни, а Скип кимна мрачно:
— Целият, с всичките му два метра и тринайсет сантиметра.
— Да, но е пенсионер — Барни опита да повдигне отборния дух. — Стар е. Сигурно има 32–33 години.
— На 35 е — уточни къдравият. — Движи се като охлюв.
— Въобще не може да се движи — Скип замълча и неочаквано изплю камъчето: — Изпратих няколко разузнавачи в салона на юристите да го проверят. През цялото време стоял и се подпирал на вратата.
— Че това не е по правилата — възнегодува Бенет.
— Кажи го на юристите — тросна се Скип, — те си имат свои понятия за честно и нечестно.
Къдравият се присъедини:
— Тези юристи са най-мръсните играчи, които сте виждали. А като си помисля какво ще бъде тази година, когато с тях е веселият зелен гигант, тръпки ме побиват. Нали така, Ливингстън?
Барни вече съвсем се беше запалил:
— Слушайте, момчета — убеждаваше ги той. — Щом не може да се движи, ще трябва просто да не му се пречкаме. Може да играем и ъглово.
— Наистина ли мислиш, че можеш да играеш шейсет минути, без да се сблъскаш с Мак Танка? — попита недоверчиво Скип.
Барни кимна:
— За славната ми кариера може да се каже само, че съм пълна противоположност на крал Лир. Съгрешавал съм повече, отколкото са съгрешавали срещу мен.
Бенет изгледа благосклонно колегата си и снизходително се усмихна:
— Ще ти го припомня, когато се озовеш в болницата със счупен гръбнак, Барн — след това се обърна към Скип — Само петимата ли сме?
— Има още трима-четирима вероятни, но светлата ни надежда — извинявай, Бенет, това беше метафора — е главният хирург на института. Ако той успее да се измъкне от лекции, може и да проснем няколко трупа. Във всеки случай ще бъдем най-малко седем-осем, но истинските ни шансове да си върнем обратно купата са в тази стая. Така че нека се уговорим да започнем от утре тренировки в салона на Вандербилт в полунощ.
— В полунощ? — потрепери Барни.
— Единственото време, в което всички сме свободни. Някой друг има ли да казва още нещо?
Обхванат от спортсменски дух, Барни Ливингстън произнесе благословията си:
— Колеги медици, разрешете ми да ви припомня без смъртните думи на Уилям Шекспир, по-точно от „Хенри VI“, част II: „Да убием всички адвокати!“
В това време нощните любители на джогинга по авеню „Луи Пастьор“ чуха слисани няколко плътни мъжки гласа от един прозорец на третия етаж на Вандербилт Хол:
— Смърт на адвокатите!
Най-простото обяснение беше, че група техни колеги са се пробвали на ЛСД.
Лора реагираше странно на по-неприятните страни от следването по медицина. В лабораторията за животни тя прояви отчайваща емоционалност. Затова пък по патология, където се срещна отблизо с тежки болести и зловонни вещества, запази учудваща невъзмутимост. Повтаряйте си, че курсът е само няколко месеца и общият сбор неприятности, възлиза само на няколко дузини часове.
Не било така обаче за баща ѝ, когато навремето пристигнал за пръв път в Америка. За да му дадат разрешително да лекува, трябвало пет години да се блъска с тази безсмислена черна работа.
Капризите на азбучния ред наредиха Лора и Грети Андерсън да работят на съседни маси по патология, всяка от тях с колега мъж, когото виждаха за първи път.
Един късен следобед Брус, прилежният асистент, се приближи до тях с правоъгълна пластмасова кутия в ръка, подобна на кофичка за сладолед.