— Имам специална изненада за вас — съобщи той бодро. — Първият ви пресен екземпляр, взет преди по-малко от час, и то направо от операционната.
— Какво е това, Брус? — попита Лора предпазливо.
— Без паника, Лора, не е нужно да си професор Бойд, за да го разпознаеш.
Остави кутията на масата. Момичетата и партньори те им приближиха, а той махна капака.
Грети ахна и извърна ужасена лице. Дори двамата мъже бяха явно отвратени, само Лора твърдо не откъсваше поглед от съдържанието.
Беше женска гърда, отрязана очевидно от представителка на бялата раса. Зърното беше леко обезцветено, но все още различимо на върха на трогателна купчина жълти точици.
— Е? — ухили се асистентът. — Спечелих ли вечната ви благодарност? В крайна сметка единственото сигурно нещо, на което можете да разчитате по време на клиничната си подготовка, е рак на цицата. Та… видяхте карцинома, нали?
— Да, видяхме го — промълви партньорът на Лора, късо подстриган, атлетичен младеж на име Шелтън Бърнс, който беше женен и обезпокоен от мисълта, че това може да се случи със собствената му жена.
Лора потупа Грети по рамото възможно най-небрежно:
— Андерсън, виждаш го, нали? Онова малко образувание, което прилича на парче чакъл. Това е карцинома. Нали, Брус?
— Точно попадение, Лора. Какво гадно камъче!
„Също като теб, драги“ — допълни наум Лора.
— Е — асистентът си даде вид, че бърза. — Ще го вземе ли някой от вас, или да предложа скъпоценния екземпляр на някой екип от съперници?
Партньорите се спогледаха. Веднага стана ясно, че задачата не е по силите на Грети. Преди Лора да събере смелост да посегне, Шелдън се наведе и загреба с шепи пихтиестата маса.
— Горкичката жена — изказа гласно мисълта си Грети.
— Е де, е де, Грети — смъмри я асистентът, — трябва да гледаме професионално на тези неща.
— Точно така, Брус. Затова на следващата Коледа ще ти подарим карциномен тестис — сряза го Лора.
Асистентът побърза да се оттегли.
— Какво ще правим сега? — попита Шелдън неспокойно.
— Да видим дали можем да поставим част от карцинома върху предметно стъкло — Лора се постара да звучи клинично.
Шелдън кимна и сложи образеца върху лабораторен поднос.
— Много потискащо — призна той откровено.
— Да — съгласи се Лора, — какво ли е да ти е на главата?
— Жената сигурно е била под упойка, — успокои я Грети.
— Не — отвърна замислено Лора, — имам предвид как ли се е чувствал хирургът, който я е оперирал?
В крайна сметка Скип Елсас успя да набере всичко на всичко осем гладиатори, готови да кръстосат шпаги с Мак Годзилата, човека-танк, и компания. Тези, които бяха играли вече веднъж срещу юристите, рядко приемаха предизвикателството втори път.
В паметната нощ преди мача вечеряха в заведението на Хауърд Джонсън на „Мемориъл Драйв“: малка пържола, картофи на фурна и шоколадова мелба. Барни беше едновременно окуражен и изненадан, когато Скип съобщи, че вечерята им е спонсорирана от кабинета на декана.
— Значи наистина се вживяват? — помита Бенет.
— Само колкото на живот и смърт. Според неофициални слухове Холмс се обзалагал всяка година на една хилядарка с колегата си от факултета за адвокати.
— Господи! — ахна един от атлетите. — Значи ще ни убие, ако загубим.
— Може да се каже и така — отвърна Скип с безизразно лице — ако не спечелим, имаме всички шансове да ни предложат като трупове на първокурсниците догодина.
Гимнастическият салон „Хеменуей“ беше препълнен. Публиката се състоеше най-вече от юристи и гаджетата им, тъй като Медицинският факултет се намираше далеч отвъд реката в Бостън.
Гостуващите медици бяха посрещнати на игрището от вълна дюдюкания и алкохолни пари. Но привикнали да запазват клинично хладнокръвие, те започнаха дисциплинирано да разгряват. Докато разтягаше мускулите си и разгряваше, Барни забеляза, че на първата редица в средата седи не само деканът Холмс, но и всички посивели величия на целия Медицински факултет. „Какво пък, по дяволите, не ми е за първи път. Тия дърти пръдльовци не могат да ме уплашат. Добре, че убедих Кастелано да си остане вкъщи да учи.“
И тогава се случи неизбежното.
Той беше толкова грамаден, че с исполинското си туловище почти закриваше лампите на тавана. Танкът Мак Уилкинсън, 157-килограмов колос, в сравнение с който статуите в храма Лукеор изглеждаха като джуджета, излезе тромаво на игрището, а баскетболната топка беше като зрънце в гигантската му лапа.
— О, Боже! — простена Барни. — Тоя е страшно дебел. Искам да кажа, патологично дебел.
— Защо не отидеш да му го кажеш лично? — усмихна се Бенет.