Медиците трябваше просто да обуздаят топката, за да замразят резултата. Бяха се приготвили за тази щастлива възможност и макар че юристите им устройваха нападения по цялото игрище, съумяха да поддържат маневрираща игра, за да убият времето до финала и да не бъдат убити самите те.
Когато бе даден последният съдийски сигнал, Купата на злоупотребите се върна при истинските си притежатели — факултета по медицина!
Уравновесеният декан Холмс скочи на крака и нададе възторжен вик. След това възвърна отново самообладанието си изпълнен с достойнство, отиде да стисне ръка на декана на юридическия факултет (и вероятно да си получи прословутите хиляда долара).
Скип и Барни помогнаха на Бенет да се качи в кола и потеглиха към спешното отделение, където вече ги очакваха.
По пътя Бенет започна да стене и да се мята, а лицето му се свиваше от остра болка.
— Бенет, добре ли си? — попита Барни.
— Не, по дяволите! — изскърца той със зъби. — На проклетия новокаин му минава действието.
— Новокаин ли ти биха? — удиви се Барни.
Бенет кимна:
— Плюс още нещо. Не разбрах какво е.
— Представи си какво щяха да ти инжектират, ако не бяхме спечелили — опита се да прояви духовитост Барни.
Но Бенет не се засмя.
А и на Барни не му беше до смях. „Струваше ли си медиците да бият на такава цена?“ — питаше се той.
16.
Когато пристигнаха в болницата, там вече ги очакваше медицинска сестра, която моментално подкара Бенет в инвалидна количка към рентгеновото отделение, без да се бави с обичайните отегчителни формалности и документи. А там, за да разчете снимките, беше не друг, а самият Кристофър Даулинг, доктор на медицинските науки, член на Американския хирургически колеж, член на военно фармацевтичната служба, главен ортопед. След няколко минути пристигна и деканът Холмс. Докато Даулинг се движеше предпазливо около пострадалия крак на Бенет, който все повече се подуваше, деканът Холмс каза тихо:
— Добро, представяне, Ландсман. Тези юристи така и не разбраха какво ги шитна.
— Откровено казано, сър, и аз не разбрах какво ми шътнахте — обади се Бенет. — Какво точно имаше в спринцовките?
— Ксенокаин, първокачествено болкоуспокояващо — и да благодарим на Бога за фармакологията и в частност за дюкозолидана — най-новото противовъзпалително средство.
До този момент Скип и Барни наблюдаваха мълчаливо от ъгъла. Но сега по-възрастният студент прошепна:
— Четох за тоя дюкозолидан. Мисля, че са го изпробвали на коне или нещо подобно. Но не знаех, че е пуснат по аптеките.
— Нима? — отвърна Барни със сдържан тон, противоречащ на назряващото му негодувание. — Може би, ако даде сериозни странични ефекти, Даулинг ще ти опише и ще обогати библиографията си с още една статия.
Когато двамата старши лекари напуснаха стаята, Скип и Барни приближиха до пострадалия си приятел.
— Как е положението, братко?
— Не ме боли вече — отвърна той с пресъхнала уста. — Инжектираха ми нещо.
Този път Барни дори не се осмели да попита какви още чудотворни лекарства са изпробвали.
— Каква е диагнозата? — поинтересува се Скип, като безуспешно се опитваше да звучи невъзмутимо.
— Скъсване на ахилесовото сухожилие и то, както личи, доста сериозно. Поне няма нищо счупено.
Барни разбираше малко от спортни злополуки. Беше му ясно, че сухожилието на Бенет не е било напълно скъсано, когато са му били инжекциите. Явно с тях така го бяха излекували, че нараняването беше станало сериозно и сега се налагаше оперативна намеса.
— Ей, момчета — каза Бенет с дрезгав, изморен глас, — защо не потегляте? Особено ти, Ливингстън. Ще трябва да ми водиш бележки следващите няколко дни. Може дори да пропусна великото отваряне на мозъка.
— Не се тревожи за това — намеси се деканът Холмс, пристигнал навреме за репликата си. — Още рано сутринта ще ти пратя най-добрия невролог в болницата. Той ще те държи в течение. Само си гледай спокойствието.
— Ще се оправиш ли сам, Бен? — попита Барни, който вече се чувстваше гузен, че напуска приятеля си.
— Няма проблеми. Ще се постарая да взема телефонните номера на всички по-хубавички сестри.
Неврологът разцепи черепа на Барни. Поне такова беше усещането му, докато наблюдаваше как професор Франсис Джеймс демонстрира разрязване на две главата на труп.
Това, което последва, не бе толкова впечатляващо. Под разполовения, подобен на кокосов орех череп се показа свещеният инструмент, наречен мозък, върховният орган, който прави човека по думите на Хамлет „благороден с разума си…, венец на всички живи твари“. Приличаше просто на малка плесенясала глава цветно зеле.