Администраторът беше мазно любезен, ала неуслужлив:
— Съжалявам, сър, но заведението не приема такива като вас.
Хершел се смая:
— Такива като мен? Какво ще рече това? Аз съм човек. Имам пари в брой. Ето — вижте.
И той извади портфейла си.
Администраторът само се подсмихна и поклати глава:
— Не, сър, май не ви е ясен редът в този хотел. Строго се забранява приемът на черни и евреи.
— Не разбирам.
Хершел не можеше да повярва на ушите си.
— Какво не разбирате, сър, връзката между негрите и евреите ли? По тия места вярваме, че едните са черни отвън, а другите — отвътре. Хайде приятна ви вечер.
Хершел се върна при колата със свито сърце и разказа случилото се на Хана.
— Как въобще позна, че съм евреин? — питаше се той на глас.
— Хершел, любими, признай си, че произношението ти не е съвсем като на Джордж Вашингтон. А сега предлагам да потърсим място, където ще дадат на „такива като нас“ нещо за ядене, и после да опитаме да поспим в колата.
Пристигнаха в Милсбърг на сутринта. Селцето беше порутено и сънливо, с цвета на изпечена от лятното слънце глина. Хершел бе прекарал нощта неспокойно в паркираната зад един затворен вагон-ресторант кола, двоумейки се къде ще е по-добре да потърси указания за дома на Бенет — в полицията или в пощата.
Неизбледнелият страх от униформите, особено когато са придружени с револвер, го подтикна да избере пощата. За разлика от тази в Кливлънд, която се помещаваше в голямо каменно здание, тукашната поща представляваше схлупен придатък на селската аптека.
— Помня го полковника, как да не го помня — потвърди аптекарят с южняшка сърдечност. — Ама ако не е нахално, за какъв дявол са ви тия, дето останаха от семейството.
— Как така останаха от семейството? — попита Хершел колебливо.
— Ами всички знаят, че полковникът умря. Сигурно видяхте, че сме изписали името му върху паметната плоча на градския съвет редом с всички бели, дето загинаха. А пък Лорейн още преди години духна от тоя забутан град с някакъв измислен Дан от Атланта. Сега тук са само дъртата мис Бенет и малкият Линк.
— Бихте ли ми казали къде живеят?
— Ще прощавате, сър, ама къде може да живее негър, ако не в негърския квартал?
— Бихте ли ме упътили?
Аптекарят се изкикоти:
— Иди до края на главната улица, приятелче, а после върви по миризмата.
Кварталът представляваше просто редица разсъхнати дървени бараки, отличаващи се една от друга единствено по избледнялата си вече боя — едни кафяви, други зелени или червени. На някои имаше ламаринени пощенски кутии с надписани отгоре им имена. БЕНЕТ беше сравнително най-приличната.
Под любопитните погледи на пет-шест души, насядали пред околните къщи, Хершел и Хана потропаха на вратата. Отвори им едра негърка с опъната над слепоочията бяла коса.
— Какво обичате? — изгледа ги тя любопитно.
— Търсим дома на полковник Линкълн Бенет — отвърна Хершел тихо.
— А вие не знаете ли, че синът ми е мъртъв? — гласът ѝ̀ издаваше нестихнал гняв и тъга.
— Зная, госпожо. Бяхме заедно в Европа през ъъъ… последните му дни. Казвам се Хершел Ландсман, а това е съпругата ми Хана. Вашият син ме спаси, а след това заедно с лекарите се бори за живота на жена ми. Искахме да се запознаем със семейството му и да благодарим.
Елва Бенет се поколеба за миг и после ги покани:
— Ще влезете ли вътре?
Те кимнаха. Тя отвори мрежестата врата и ги въведе.
— Ще пиете ли чай с лед?
— С удоволствие — прие Хана, докато влизаше в дневната.
Полицата над камината беше заета от голяма снимка на Линк в пълна униформа. Изложени бяха и нашивките — дъбови листа, както и многобройните му медали. Мисис Бенет се върна с три чаши и всички насядаха, домакинята върху износен фотьойл, Хана и Хершел върху също толкова вехто канапе.
— Значи познавате моя Линкълн? — поде възрастната жена, вече дружелюбно усмихната.
— Най-прекрасният човек, когото съм срещал — отвърна Хершел убедено.
Мисис Бенет кимна:
— Ако не беше негър, щяха да го направят генерал с четири звезди, истина ви казвам.
Семейство Ландсман се съгласиха:
— Напълно уверен съм в това — заяви Хершел.
Настъпи неловко мълчание. Как да обясни целта на посещението си? Хершел подхвана предпазливо темата:
— Мисис Бенет, жена ми и аз преживяхме трагедия, каквато не бих могъл да опиша…
— Линк ми писа в някои от последните си писма — рече съчувствено мисис Бенет.
— Вашият син — продължи Хершел — беше като ангел небесен за нас. След всички години на унижения, които преживяхме, той се държа така мило. Отнесе се с нас като с хора. И въпреки това ние оживяхме, а той — не. Не мога да ви предам колко ни е болно.