Барни остави бавно слушалката, обърна се и видя, че Ланс стои до рамото му.
— Какви са тия приказки за хапчета? — попита той.
— Не е твоя работа — озъби се Барни. — Винаги ли подслушваш разговорите на хората?
— Е де, не се стягай — възрази меко Ланс. — Само се опитвам да помогна.
— Как по-точно, Ланс? — попита язвително Барни.
— Ами имам червена, зелена и бяла помощ. Каква предпочиташ?
— Ти кой си? Да не си стар пласьор на дрога?
— Задръж топката, Ливингстън. Опитвам се просто да поддържам добросъседски отношения.
— О, Господи! — изфуча Барни и пое с тежка стъпка по коридора към стаята си. Седна на леглото, пое дълбоко въздух пет-шест пъти. И съжали, че не прие предложения му от Ланс фенобарбитал.
Събуди се рязко от вой на сирена и свистене на спирачки пред Вандербилт Хол. Надигна се в паника, взе панталоните си от пода, нахлузи ги, завърза набързо кецовете на бос крак и хукна навън. Докато препускаше надолу по стълбите, настигна един студент, когото познаваше само по физиономия.
— Какво става, по дяволите? — попита го той уплашено.
— Май загубихме колега — отвърна студентът, по-скоро заинтригуван, отколкото със съчувствие. — Сигурно на някое от момиченцата му е дошло твърде много.
— Коя е, за Бога?
Осведомителят му само сви рамене:
— Кой знае? Тъкмо слизам да разбера.
Барни профуча покрай него и се понесе стремглаво към главното фоайе. През отворената врата на Вандербилт Хол видя линейката, паркирана на тротоара. Отворените ѝ врати задръстваха входа на общежитието.
От двете му страни се бяха скупчили студенти, някои полуоблечени, други още по пижами, но всички с изражение (така поне се стори на Барни) надревни римляни пред гладиаторска арена, зажаднели за кръв.
Внезапно в подножието на стълбите откъм деканата се появиха двама мъже в бели престилки с носилка в ръце. Когато приближиха тълпата, първият носач изрева:
— Отдръпнете се! Направете място, дявол да го вземе!
Барни си проби път през тълпата, за да види носилката. Този, когото носеха, беше несъмнено мъртъв, а и неузнаваем, тъй като тялото беше покрито с одеяло. Барни се озова лице в лице с първия от носачите и препречи пътя му.
— Кой е умрял?
Мъжът само изрева:
— Разкарай се от пътя ми, хлапе! — и бутна Барни назад с рамо.
Някой докосна ръката му:
— Барни?
Беше Лора — бледа като призрак, но жива.
— О, Господи, Кастелано — отдъхна си той. — Колко се радвам, че те виждам!
Тя беше като зашеметена:
— Точно аз ли трябваше да намеря тялото? Няма да повярваш колко…
— Кой, кой е? — прекъсна я той нетърпеливо.
— Алисън Редмънд — отвърна Лора и със замаяно изражение продължи да описва преживяната драма:
— Прерязала си вените със скалпел. Цялата баня беше опръскана с кръв — тя залитна леко. — По дяволите, вие ми се свят. Трябва да седна.
Барни я обви с ръка през кръста и ѝ̀ помогна да седне на един стол в ъгъла на фоайето. И едва тогава вълните на шока започнаха да заливат и него. Някой, кого то лично познаваше, беше сложил край на живота си.
— Лора, имаш ли представа, защо го е направила?
— Не, по дяволите, и понятие си нямам. Знам само… — гласът ѝ секна. — Знам само, че лежеше в локва кръв на проклетия под.
Тя загуби напълно самообладание и се разрида така неудържимо, че изгуби способността си да говори.
— Извинете, мис Кастелано — рече познат глас. Така бяха погълнати от момента, че не забелязаха приближаването на декана Холмс.
— Лора е открила тялото, сър, сигурно разбирате… — обясни Барни.
— Разбира се — рече той, докато Лора се опитваше да се овладее. — Алисън беше блестяща студентка. Тя като че ли не споделяше много с другите момичета, но разбрах, че с вас, мис Кастелано, е била по-близка. Надявам се, че ще ни помогнете. Защо не отидем да пийнем нещо в бюфета?
Лора вдигна поглед към възрастния мъж. Лицето му изглеждаше странно безизразно. Може би това беше част от лекарската професия — да не показваш чувства дори когато ги изпитващ.
— Може ли да дойда и аз? — попита Барни. Знаеше, че на Лора ще ѝ̀ е необходима подкрепа.
— Разбира се, Ливингстън. Може би ще ни помогнете да хвърлим светлина върху трагичния инцидент.
Седяха в неосветения бюфет — полумракът подхождаше на печалния им разговор — и пиеха чай от автомата в пластмасови чаши. Някой от асистентите беше донесъл на Холмс издута папка с документите на Алисън Редмънд.
Той отпи глътка чай и започна разпита си:
— Лора, забелязвахте ли нещо необичайно в поведението на Алисън?