— Недей да светваш. — Тя се мушна в леглото при него.
— Какво има? Да не би да се чувстваш зле?
— Тревожа се.
— За какво?
— За теб. Заслужаваш да бъдеш обичан. Искам да се любя с теб.
Той окончателно се разсъни.
— Господи! — каза. — Та ти си дете. Не говориш сериозно.
— Напротив. Жена ти не ти дава никаква любов…
— Хъни, това е невъзможно! По-добре си иди сега в стаята и…
Усети как голото й тяло се притисна към неговото.
— Хъни, не можем да го направим. Аз…
Устните й се притиснаха към неговите, тя го покри с тялото си и съпротивата му бе пометена. Хъни прекара нощта в леглото му.
В шест часа сутринта вратата на спалнята се отвори и влезе мисис Липтън. Тя постоя, зяпнала ги и двамата, после излезе, без да каже дума.
Два часа по-късно преподобният Дъглас Липтън се самоуби в гаража си.
Когато Хъни научи за това, беше разбита, не можеше да повярва.
Шерифът посети къщата и поговори с мисис Липтън.
После потърси Хъни.
— От уважение към семейството му ще регистрирам смъртта на преподобния Дъглас Липтън като „самоубийство по неизвестни причини“, но аз ти предлагам да си обереш бързо парцалите от този град и кракът ти да не стъпва повече тук.
Хъни отиде в окръжна болница „Ембаркадеро“ в Сан Франциско.
С блестящи препоръки от д-р Джим Пеарсън.
9
Времето бе изгубило всякакво значение за Пейдж. Нямаше нито край, нито начало и дните и нощите се преливаха в безкраен ритъм. Болницата стана неин живот. Външният свят се превърна в чужда далечна планета.
Коледа мина и замина, започна нова година. Във външния свят американските войски освободиха Кувейт от Ирак.
Нямаше никаква вест от Алфред. „Ще разбере, че е сгрешил — мислеше си Пейдж. — Ще се върне при мен.“
Откачените обаждания посред нощ спряха също така неочаквано, както бяха започнали. Пейдж въздъхна с облекчение, че не й се бе случило нищо тайнствено или заплашително. Като че ли бяха просто един лош сън… само дето не бяха.
Ежедневието продължаваше все така лудо да я върти. Нямаше време да опознае пациентите си. Те оставаха просто жлъчни мехури и скъсани черни дробове, счупени бедрени кости и гърбове.
Болницата беше джунгла, пълна с механични демони — респиратори, монитори на сърдечния ритъм, скенери, рентгенови апарати. И всеки имаше свой характерен звук. Подсвиркваха, бръмчеха и неспирно бърбореха високоговорителите и всичко се сливаше в гръмка, луда какофония.
През втората година стажант-лекарите получаваха вече истинско право да лекуват. Задълженията им ставаха все по-отговорни и те наблюдаваха идването на новата група стажанти със смесено чувство на презрение и арогантност.
— Тези нещастници — каза Кет на Пейдж. — Нямат идея какво ги чака.
— Много скоро ще разберат.
Пейдж и Хъни се тревожеха за Кет. Отслабваше и изглеждаше потисната. Насред разговора изведнъж ги поглеждаше с отсъстващ поглед, а умът й бе зает другаде. От време на време някой тайнствено й телефонираше и след всяко такова обаждане унинието й се задълбочаваше.
Пейдж и Хъни решиха да си поговорят с нея.
— Наред ли е всичко? — подхвана Пейдж. — Знаеш, че те обичаме, и ако има някакъв проблем, бихме искали да помогнем.
— Благодаря. Оценявам това, но нищо не можете да направите. Проблемът е паричен.
Хъни я погледна изненадано.
— За какво ти трябват пари? Ние никъде не ходим. Нямаме време нищо да си купим. Ние…
— Не са за мен. За брат ми са. — Кет досега не бе споменавала за брат си.
— Не знаех, че имаш брат — каза Пейдж.
— В Сан Франциско ли живее? — попита Хъни.
Кет се поколеба.
— Не. В източната част на Щатите. В Детройт. Някой ден ще трябва да ви запозная.
— Бихме искали. С какво се занимава?
— Майк е нещо като предприемач — отвърна Кет уклончиво. — В момента малко е позакъсал, но ще се оправи. Винаги се оправя.
„Дано да съм права, за Бога“, помисли си тя.
Хари Бауман се прехвърли като стажант-лекар от Айова. Беше добродушен и безгрижен човек, готов да направи необходимото, за да е приятен на всички.
Един ден каза на Пейдж:
— Утре вечер устройвам малка сбирка. Ако с доктор Хънтър и доктор Тафт сте свободни, защо не дойдете? Мисля, че няма да съжалявате.
— Добре — отвърна Пейдж. — Какво да донесем?
Бауман се разсмя.
— Нищо.
— Сигурен ли си? — настоя тя. — Бутилка вино или…
— Забрави за това! Сбирката ще бъде в моето апартаментче.
Апартаментчето на Бауман се оказа десетстайно мансардно жилище, пълно с антикварни мебели. Трите жени зяпнаха смаяни.