— Божичко! — пророни Кет. — Откъде е всичко това?
— Бил съм достатъчно хитър да се сдобия с умен баща — рече Бауман. — Остави ми всичките си пари.
— И ти работиш? — зачуди се Кет.
Бауман се усмихна.
— Харесва ми да съм лекар.
Студеният бюфет включваше руски черен хайвер, френски пастет, шотландска пушена сьомга, стриди в половин черупка, месо от опашки на раци, сурови зеленчуци за ордьовър с марината от дребни лукчета и шампанско.
Бауман беше прав. Прекараха чудесно.
— Нямам думи да ти благодаря — каза му Пейдж в края на вечерта, когато си тръгваха.
— Свободни ли сте в събота? — попита той.
— Да.
— Имам моторна лодка. Елате да ви повозя.
— Звучи страхотно.
В четири часа сутринта Кет се събуди от дълбокия си сън в дежурната стая.
— Доктор Хънтър, в Трето отделение за бърза помощ… доктор Хънтър, в Трето отделение за бърза помощ.
Кет стана от леглото, като се бореше с изтощението си. Разтърквайки очи, за да се разсъни, взе асансьора до отделението за бърза помощ.
На вратата я посрещна санитар.
— Ето го там на количката в ъгъла. Има силни болки.
Кет се приближи.
— Аз съм доктор Хънтър — каза тя сънено.
Той простена.
— Исусе, докторке. Трябва да направите нещо. Умирам от болки в гърба.
Кет потисна прозявката си.
— Откога имате болки?
— От около две седмици.
Кет го погледна озадачена.
— От две седмици ли? Защо не сте дошли по-рано?
Той се опита да помръдне и направи гримаса от божа.
— Да си кажа правичката, мразя болниците.
— Тогава защо идвате сега?
Той светна.
— Задава се голям турнир по голф и ако не ми оправите гърба, няма да мога да му се порадвам.
Кет си пое дълбоко въздух.
— Турнир по голф ли?
— Да.
Тя се мъчеше да се овладее.
— Вижте какво ще ви кажа. Вървете си у дома. Вземете два аспирина и ако не се почувствате по-добре до сутринта, обадете ми се. — Завъртя се и излезе ядосана от стаята, оставяйки пациента зяпнал подире й.
Моторната лодка на Хари Бауман се оказа елегантна петнадесетметрова моторна яхта.
— Добре дошли на борда! — поздрави той Пейдж, Кет и Хъни.
Хъни огледа възхитена яхтата.
— Красива е — каза Пейдж.
Три часа обикаляха с нея из залива, радвайки се на топлия слънчев ден. Момичетата за пръв път се отпускаха от седмици насам.
Докато бяха на котва край остров Ейнджъл, за да си направят чудесен обяд, Кет рече:
— Ето така се живее. Какво ще кажете да не се връщаме на брега, а?
— Добра мисъл — кимна Хъни.
Във всеки случай беше божествен ден. Когато слязоха на пристана, Пейдж каза:
— Не мога да ти опиша какво удоволствие беше за мен.
— Удоволствието беше мое — потупа я Бауман по ръката. — Пак ще го направим. Когато поискате. Вие трите винаги сте добре дошли.
„Какъв чудесен човек“, помисли си Пейдж.
Хъни обичаше да работи в родилното отделение. То беше пълно с нов живот и нови надежди, протичащи във вечен, изпълнен с радост ритуал.
Майките първескини бяха нетърпеливи и неспокойни. Ветеранките едва изчакваха всичко да свърши.
Една от жените, на път да роди, каза на Хъни:
— Благодаря на Бога, че отново ще мога да си виждам пръстите на краката.
Ако Пейдж си водеше дневник, щеше да отбележи петнадесети август с червено. На този ден в живота й влезе Джими Форд.
Джими Форд бе санитар с най-лъчезарната усмивка и най-слънчевия характер, които Пейдж беше срещала. Беше дребен и слабичък и изглеждаше седемнадесетгодишен. Всъщност беше на двадесет и пет и хвърчеше по коридорите на болницата като жизнерадостно торнадо. Нищо не го затрудняваше.
Непрекъснато изпълняваше нечии поръчки. Не правеше никаква разлика между социалното положение на хората и се държеше с лекари, сестри и портиери по един и същи начин.
Джими Форд обичаше да разказва вицове.
— Чувала ли си онзи виц, дето един пациент лежи цял в гипс? Съседът му по легло го пита как си изкарва хляба. А той отговаря: „Бях мияч на прозорци в Емпайър Стейт Билдинг.“. „И кога прекъсна?“, пита го другият. „Ами от половината на сградата надолу.“
И Джими се ухилваше и тичаше да помогне на някого другиго.
Той обожаваше Пейдж.
— Някой ден ще стана лекар. Искам да приличам на теб.
Носеше й малки подаръчета — ролка бонбони, мека играчка. И всеки дар бе придружен с виц.
— В Хюстън един спира някакъв пешеходец и го пита: „Как да стигна най-бързо до болницата?“. „Като кажеш нещо лошо за Тексас“, отвръща другият.
Вицовете бяха ужасни, но в устата на Джими звучаха смешно.
Той пристигаше в болницата едновременно с Пейдж и се надбягваше с нея с мотоциклета си.