След тридесет минути Пейдж бе в кабинета на Бен Уолас.
— Той оперира здравия бъбрек и остави болния! — Гласът на Пейдж трепереше. — Този човек трябва да иде в затвора!
Бенджамин Уолас каза успокоително:
— Пейдж, съгласен съм с теб, че е много жалко. Но положително не е било нарочно. Било е грешка и…
— Грешка ли? Този пациент ще кара на диализа до края на живота си. Някой трябва да плати за това!
— Повярвай ми, ще направим колегиално разследване.
Пейдж знаеше какво означава това — група лекари щяха да разгледат случая, но конфиденциално. Информацията нямаше да бъде предоставена на обществеността, още по-малко на пациента.
— Доктор Уолас…
— Ти си част от екипа ни, Пейдж. Трябва да бъдеш добър съотборник.
— Той няма работа в тази болница. Нито в която и да било друга.
— Да погледнем на нещата по-отгоре. Ако го отстраним, ще се разчуе и репутацията на болницата ще пострада. Вероятно ще заведат доста дела за несправяне против нас.
— Ами пациентите?
— Ще наблюдаваме внимателно доктор Кейн. — Той се наведе напред. — Ще ти дам един съвет. Когато започнеш частна практика, ще имаш нужда от доброжелателността на другите лекари за препоръки. Без тях няма да стигнеш доникъде, а ако се прочуеш с това, че си отцепничка и донасяш срещу колегите си, не очаквай да ти пращат пациенти.
Пейдж стана.
— Значи няма нищо да предприемете?
— Казах ти, че ще направим колегиално разследване.
— И само толкова?
— Само толкова.
— Не е честно — настояваше Пейдж.
Тя обядваше в кафенето с Кет и Хъни.
Кет поклати глава.
— Кой ти е казал, че животът трябва да бъде честен?
Пейдж огледа антисептичното помещение, облицовано с бели плочки.
— Цялото това място ме потиска. Всички са болни.
— Иначе нямаше да са тук — посочи Кет.
— Защо не устроим сбирка? — предложи Хъни.
— Сбирка ли? За какво говориш?
Хъни заобяснява ентусиазирано.
— Можем да поръчаме свястна храна и напитки и да отпразнуваме! Мисля, че бихме могли малко да се поразведрим.
Пейдж съобрази за секунда.
— Знаеш ли, идеята не е лоша — рече тя. — Да го направим!
— Дадено. Аз поемам организацията — каза им Хъни. — Ще го направим утре след визитация.
Артър Кейн се приближи към Пейдж в коридора. В гласа му имаше ледена нотка.
— Държала си се като лошо момиче. Някой трябва да те научи да си затваряш устата! — И отмина.
Пейдж го изгледа, не вярвайки на ушите си. „Уолас му е предал какво съм казала. Не е трябвало.“ „Ако се прочуеш с това, че си отцепничка и донасяш срещу колегите си…“ „Ще го направя ли пак? — размишляваше Пейдж. — Като нищо ще го направя!“
Новината за предстоящата сбирка бързо се разчу. Всички стажант-лекари се включиха с пари. Поръчаха богато меню от ресторанта на Ърни и питиета от близкия магазин. Сбирката бе обявена за пет часа в лекарската стая. Храната и пиенето пристигнаха в четири и тридесет. Имаше какво ли не — морски блюда с омари и скариди, различни пастети, шведски кюфтенца, горещи тестени специалитети, плодове и десерти. Когато Пейдж, Кет и Хъни влязоха в стаята в пет и петнадесет, тя вече бе пълна с нетърпеливи стажант-лекари, интернисти и сестри, които ядяха и се забавляваха чудесно. Пейдж се обърна към Хъни.
— Идеята ти беше страхотна!
— Благодаря — усмихна се тя.
Високоговорителят се обади.
— Доктор Финли и доктор Кетлър в отделението за бърза помощ. Веднага.
И двамата лекари, непреглътнали скаридите, се спогледаха, въздъхнаха и бързо излязоха. Том Чан пристъпи към Пейдж.
— Трябва да го правим всяка седмица — каза той. — Вярно. Това е…
Гласът от високоговорителя се обади отново.
— Доктор Чан… в седма стая… доктор Чан… в седма стая.
А след минута:
— Доктор Смити… във Второ отделение за бърза помощ… доктор Смити… във Второ отделение за бърза помощ.
Високоговорителят не млъкна. За тридесет минути почти всички лекари и сестри бяха извикани по спешност. Хъни също чу името си, накрая призоваха Пейдж и Кет.
— Не мога да повярвам — каза Кет. — Нали знаеш какво приказват, че хората си имали ангел-хранители. Е, аз пък мисля, че ние трите сме омагьосани от някой дявол-хранител.
Думите й се оказаха пророчески.
Следващия понеделник сутринта, когато дежурството на Пейдж свърши и тя отиде при колата си, две от гумите й бяха нарязани с нож. Не вярваше на очите си.
„Някой трябва да те научи да си затваряш устата!“
Щом се върна в апартамента, тя каза на Кет и Хъни:
— Внимавайте с Артър Кейн. Той е луд.