Когато стигнаха до друг пациент на Хъни, д-р Ритър попита нетърпеливо:
— По график трябва да му се направи колоноскопия. Къде са рентгеновите снимки?
— Рентгеновите изследвания ли? О, боя се, че съм забравила да поръчам да ги направят.
Ритър изгледа Хъни продължително и замислено. Оттук нататък нещата тръгнаха още по на зле. Следващият болен, при когото спряха, стенеше със сълзи на очи.
— Толкова ме боли. Какво ми е?
— Не знаем — отвърна Хъни.
Д-р Ритър я погледна изпепеляващо.
— Доктор Тафт, може ли за минутка?
В коридора процеди:
— Никога, ама никога не казвайте на пациента, че не знаете. Те очакват от вас помощ! Ако не сте наясно с диагнозата, измислете нещо. Разбирате ли?
— Не ми се струва правилно.
— Не ви питам дали ви се струва правилно. Правете онова, което ви се казва.
Прегледаха пациент с херния, друг с хепатит, един с болестта на Алцхаймер и още десетина. Веднага щом визитацията свърши, Ритър се отправи към кабинета на Уолас.
— Имаме проблем — подхвана той.
— И какъв е той, Натан?
— Една от стажант-лекарките. Хъни Тафт.
„Отново значи!“
— Та какво за нея?
— Тя е направо бедствие.
— Но доктор Тафт има такива чудесни препоръки.
— Бен, по-добре се отърви от нея, преди болницата да изпадне в истинска беда, преди да убие някой и друг пациент.
Уолас помисли малко и взе решение.
— Добре. Ще я махна оттук.
Почти цялата сутрин Пейдж бе заета в операционната. Веднага щом се освободи, отиде при д-р Уолас, за да му разкрие подозренията си по отношение на Хари Бауман.
— Бауман ли? Сигурна ли си? Искам да кажа… не виждам признаци за пристрастяване.
— Той не го ползва — обясни Пейдж. — Продава го. Живее като милионер със заплата на стажант-лекар.
Бен Уолас кимна.
— Добре. Ще проверя. Благодаря ти, Пейдж.
Уолас повика началника на охраната Брус Андерсън.
— Май че открихме крадеца на опиати — каза му той. — Искам да следиш внимателно доктор Хари Бауман.
— Бауман ли? — Андерсън се опита да прикрие изненадата си.
Д-р Бауман непрекъснато черпеше охраната с кубински пури и им правеше дребни подаръци. Те всички го обичаха.
— Ако дойде в аптечния пункт, претърсете го на излизане.
— Да, сър.
Хари Бауман се бе запътил към аптечния пункт. Трябваше да изпълнява поръчки. Много поръчки. Всичко започна като щастлива случайност. Работеше в малка болница в Еймс, Айова, мъчейки се да свързва двата края със заплатата на стажант-лекар. Имаше вкус към шампанското, а пари колкото за бира. И тогава му се усмихна Съдбата.
Една сутрин се обади пациент, който бе наскоро изписан.
— Докторе, имам страхотни болки. Трябва да ми дадете нещо.
— Не искаш ли пак да се върнеш в болницата?
— Не ща да мърдам от къщи. Не можете ли да ми донесете нещо тук?
Бауман помисли малко.
— Добре. Ще се отбия на път за дома.
Взе със себе си шишенце фентанил. Пациентът го сграбчи.
— Това е чудесно! — каза. Измъкна пачка банкноти. — Ето.
Бауман го изгледа изненадан.
— Не трябва да ми плащате.
— Шегувате ли се? Това лекарство е направо златно. Имам много приятели, които ще ви пожертват цяло състояние, ако им донесете от него.
Така започна. След два месеца Хари Бауман печелеше повече пари, отколкото някога бе мечтал. За съжаление шефът на болницата надуши как стоят нещата. Опасявайки се от публичен скандал, той каза на Бауман, че ако напусне тихомълком, в досието му няма да бъде отразено нищо.
„Добре, че се махнах — помисли си Бауман. — В Сан Франциско има много по-голям пазар.“
Наближи аптечния пункт. Отвън стоеше Брус Андерсън. Бауман му кимна.
— Здрасти, Брус.
— Добър ден, доктор Бауман.
След пет минути, когато Бауман излизаше, Андерсън каза:
— Извинете ме. Ще трябва да ви претърся.
Хари Бауман го зяпна.
— Да ме претърсиш ли? Какво говориш, Брус?
— Съжалявам, докторе. Наредиха ни да претърсваме всички, които минават през аптечния пункт — излъга Андерсън.
Бауман бе възмутен.
— За пръв път чувам подобно нещо. Абсолютно отказвам!
— Тогава ще се наложи да ви помоля да дойдете с мен в кабинета на доктор Уолас.
— Чудесно! Той ще побеснее, когато научи за това.
Бауман влетя в кабинета на Уолас.
— Какво става, Бен? Този човек искаше да ме претърси, за Бога!
— А ти не му позволи, така ли?
— Разбира се.
— Добре. — Уолас посегна към телефона. — Ако предпочиташ, ще се обърна към полицията на Сан Франциско да се заеме с това. — И започна да набира.
Бауман се паникьоса.
— Чакай малко! Не е необходимо. — Лицето му изведнъж се разведри. — О, сещам се за какво е цялата работа! — Бръкна в джоба си и извади шишенце фентанил. — Взех го за една операция и…