— Изпразни си джобовете — каза Уолас тихо.
По лицето на Бауман премина израз на отчаяние.
— Няма причина да…
— Изпразни си джобовете.
Два часа по-късно градският отдел на Агенцията за борба против наркотиците разполагаше с писмено признание и с имената на хората, на които Бауман бе продавал наркотици.
Когато Пейдж научи за това, отиде право при Мич Кембъл. Той почиваше в кабинета си. Ръцете му бяха на писалището и когато Пейдж влезе, видя как трепереха.
Кембъл бързо ги премести в скута си.
— Здрасти, Пейдж. Как си?
— Добре съм, Мич. Исках да поговоря с теб.
— Седни.
Тя се настани срещу него.
— От колко време имаш Паркинсън?
Той побледня.
— Какво?
— Това е, нали? Опитваше се да го скриеш.
Последва тежко мълчание.
— Аз… аз… да. Но аз… не мога да се откажа от лекарската професия. Просто… не мога. Това е целият ми живот.
Пейдж се наведе и каза искрено:
— Няма нужда да се отказваш, но не бива да оперираш.
Той изведнъж, пред очите й, остаря.
— Знам. Щях да напусна миналата година. — Усмихна се бледо. — Предполагам, че ще трябва да го сторя сега, нали? Кажи на доктор Уолас.
— Не — рече Пейдж меко. — Ти ще кажеш на доктор Уолас.
Пейдж обядваше в кафенето, когато към нея се приближи Том Чан.
— Чух за случилото се. Бауман! Добре се справи.
— За малко не сбърках човека.
Чан седеше мълчаливо.
— Добре ли си, Том?
— Как искаш да ти отговоря? Да ти кажа „добре съм“ или да ти кажа истината?
— Приятели сме. Кажи ми истината.
— Бракът ми отиде по дяволите. — Очите му изведнъж се напълниха със сълзи. — Сай ме напусна. Върна се у дома.
— Толкова съжалявам.
— Тя не е виновна. Нашето напоследък не беше семейство. Тя каза, че съм се бил оженил за болницата, и е права. Прекарвам тук целия си живот, грижа се за непознати, вместо да бъда с хората, които обичам.
— Тя ще се върне. Всичко ще се оправи — помъчи се да го успокои Пейдж.
— Не. Не и този път.
— Мислил ли си да потърсиш професионален съвет или…
— Сай отказва.
— Съжалявам, Том. Ако има нещо, което аз… — Тя чу името си по високоговорителя.
— Доктор Тейлър, в стая 410…
Пейдж изведнъж се разтревожи.
— Трябва да вървя — каза.
Стая 410. Това беше стаята на Сам Бърнстийн. Беше един от любимите й пациенти, кротък човек над седемдесетте, докаран с тежка форма на рак в стомаха, който не можеше да се оперира. Мнозина от болните непрекъснато се оплакваха, но Сам Бърнстийн беше изключение. Пейдж се възхищаваше на куража и достойнството му. Имаше жена и двама големи синове, които редовно го посещаваха и също й бяха станали симпатични.
Пациентът бе на животоподдържащи системи с бележка НС — „Не съживявай“, ако сърцето му спреше.
Когато Пейдж влезе в стаята, до леглото стоеше медицинска сестра. Тя я погледна.
— Той свърши, докторе. Не предприех неотложните процедури, защото… — Гласът й заглъхна.
— И с право — отвърна бавно Пейдж. — Благодаря ви.
— Ако има нещо, което…
— Не, аз ще уредя нещата.
Пейдж гледаше към онова, което бе останало от някога живото, засмяно човешко същество, мъжа със семейство и приятели, прекарал целия си живот в усилен труд, в грижи за онези, които бе обичал. А сега.
Тя отиде до чекмеджето, където бяха вещите му. Евтин часовник, комплект ключове, петнадесет долара, протези и писмо до жена му. Това бе всичко, останало от един човешки живот.
Пейдж не можеше да се отърси от потискащото чувство, което я бе обзело.
— Беше такъв сладък човек. Защо?…
— Пейдж, не бива да се оставяш емоциите да надделяват в практиката ти. Това ще те съсипе — каза Кет.
— Знам. Права си, Кет. Само дето… всичко свършва толкова бързо, нали? Тази сутрин разговаряхме с него. Утре е погребението му.
— Да не си решила да ходиш?
— Не.
Погребението бе на гробище „Хилс ъв Итърнити“.
Според еврейската религия покойникът трябва да се погребе възможно най-бързо след смъртта, а службата обикновено е на другия ден.
Тялото на Сам Бърнстийн бе облечено с бяла роба и увито в ритуален шал. Семейството се бе събрало до гроба. Равинът нареждаше:
„Hamakom y’nathaim etkhem b’tokh sh’ar availai tziyon veeyerushalayim.“
Човекът, застанал до Пейдж, й преведе, когато видя озадаченото й лице: „И нека Бог те утеши с всички оплаквачи на Сион и Ерусалим.“
За нейна изненада членовете на семейството започнаха да раздират дрехите си, докато нареждаха: „Baruch ata adonai elohainu melech haolam dayan ha-emet.“