— Какво?…
— Така показват уважение — прошепна мъжът. „От прах си създаден и на прах ще станеш, но духът ти ще се върне при Господа, който го дарява.“
Церемонията приключи.
На другата сутрин Кет случайно се сблъска с Хъни в коридора. Хъни изглеждаше нервна.
— Да не би нещо да не е наред? — попита Кет.
— Доктор Уолас пратил да ме повикат. Казал да ида в кабинета му в два часа.
— Знаеш ли за какво?
— Мисля, че завчера се оплетох на визитацията. Доктор Ритър е чудовище.
— Да, той може да те натопи — отвърна Кет. — Но съм сигурна, че всичко ще се оправи.
— Надявам се. Просто имам лошо предчувствие.
Точно в два тя влезе в кабинета на Бенджамин Уолас, носейки в чантичката си бурканче с мед. Секретарката беше на обяд. Вратата на д-р Уолас беше отворена.
— Влезте, доктор Тафт — покани я той.
Хъни прекрачи прага.
— Затворете вратата подире си, моля.
Хъни затвори вратата.
— Седнете.
Хъни седна срещу него. Почти трепереше.
Бенджамин Уолас я погледна и си помисли: „Все едно да ритнеш кутре. Но каквото трябва да стане, ще стане.“
— Боя се, че имам за вас неприятни новини — каза той.
Час по-късно Хъни се срещна с Кет в солариума и се отпусна до нея в един стол, усмихвайки се.
— Беше ли при доктор Уолас? — попита Кет.
— О, да. Разговаряхме надълго и нашироко. Знаеш ли, съпругата му го изоставила през септември миналата година. След петнадесет години брак. Има две големи деца от предишната си жена, но почти не ги вижда. Горкичкият, толкова е самотен.
КНИГА ВТОРА
14
Пейдж, Кет и Хъни посрещнаха и 1994 година в окръжна болница „Ембаркадеро“. Струваше им се, че нищо в живота им не се бе променило освен имената на пациентите.
Докато крачеше към колата си, Пейдж се сети за Хари Бауман и червеното му ферари. „Колко ли живота са били съсипани от отровата, която е продавал?“, почуди се тя. Наркотиците бяха толкова съблазнителни. И в крайна сметка толкова смъртоносни.
Джими Форд се появи с малък букет цветя за Пейдж.
— За какво е това, Джими?
Той се изчерви.
— Просто исках да ти ги подаря. Знаеш ли, че ще се женя?
— Не! Това е чудесно. И коя е късметлийката?
— Казва се Бетси. Работи в магазин за дрехи. Ще си народим половин дузина дечица. Първото момиченце ще кръстим Пейдж. Надявам се, че нямаш нищо против.
— Против ли? Поласкана съм.
Той се смути.
— Чувала ли си онзи виц за лекаря, който давал на един болен още две седмици живот. „В момента не мога да ви платя“, рекъл пациентът. „Добре, давам ти още две седмици.“
И Джими изчезна.
Пейдж се безпокоеше за Том Чан. Напоследък бе свидетелка на резки промени в настроението му — от еуфория до дълбока депресия.
Една сутрин, докато разговаряха, той каза:
— Съзнаваш ли, че повечето от хората тук ще умрат без нас? Ние имаме власт да излекуваме телата и духа им.
А на другата сутрин:
— Самозалъгваме се, Пейдж. Пациентите ни ще се оправят по-бързо без нас. Ние сме лицемери, преструваме се, че знаем лек за всяка болест. Е, не е така.
Пейдж го изгледа внимателно.
— Чуваш ли се със Сай?
— Вчера говорих с нея. Няма да се върне тук. Не се отказва от развода.
Пейдж сложи ръката си върху неговата.
— Съжалявам, Том.
Той сви рамене.
— Защо? Това не ме притеснява. Вече не. Ще намеря друга жена. — Том се ухили. — И ще имам друго дете. Ще видиш.
Целият разговор бе някак си нереален. Вечерта Пейдж сподели с Кет:
— Тревожа се за Том Чан. Разговаряла ли си с него наскоро?
— Да.
— Струва ли ти се нормален?
— Нито един мъж не ми се струва нормален — отвърна Кет.
Пейдж бе все така угрижена.
— Хайде да го поканим утре на вечеря.
— Добре.
На другата сутрин, когато Пейдж пристигна в болницата, я посрещнаха с новината, че един портиер намерил тялото на Том Чан в някакъв склад в мазето. Мъртъв вследствие на свръхдоза приспивателно.
Пейдж едва не изпадна в истерия.
— Можех да го спася — плачеше тя. — Той през цялото време викаше за помощ, а аз не го чувах.
Кет отвърна твърдо:
— Нямаше начин да му помогнеш, Пейдж. Ти не беше нито проблемът, нито решението му. Той не искаше да живее без жена си и детето си. Всичко е толкова просто. Пейдж избърса сълзите си.
— Проклето място! — каза. — Ако не беше цялото това напрежение и работното време, жена му никога нямаше да го напусне.
— Но го напусна — рече Кет тихо. — Всичко свърши.
Пейдж никога не беше ходила на китайско погребение. Спектакълът беше невероятен. Започна в дома на покойника на Грийн Стрийт в Китайския квартал рано сутринта, където отвън се събра тълпа. Образува се процесия, с голям оркестър от духови инструменти, а начело на колоната опечалените носеха огромна снимка на Том Чан.