— Предава се… чакайте… — Напрегна се да си спомни. — Предава се през поколение чрез гените на майката. — Тя млъкна зачервена и горда от себе си.
Д-р Баркър я гледа известно време.
— Глупости! Това е болестта на Чагас. Поразява хората от латиноамериканските страни. — Той стрелна Пейдж с отвращение. — Господи! Кой ви е казал, че сте лекар?
Лицето на Пейдж пламтеше.
Изкара визитацията до края като в мъгла. Прегледаха двадесет и четирима пациенти и на Пейдж й се струваше, че д-р Баркър посвети сутринта си да я унижава. Той насочваше въпросите си винаги към нея, проверявайки знанията й. Когато беше права, никога не я хвалеше. Сбъркаше ли, й крещеше. При една от грешките й Баркър се развика:
— Не бих ти позволил да оперираш кучето ми!
Когато най-сетне визитацията свърши, д-р Филипс каза:
— Следобедната визитация ще бъде в два часа. Вземете си визитационните дневници, водете записки за всеки пациент и не пропускайте нищо.
Погледна със съжаление към Пейдж, понечи да изрече нещо, после се извърна и тръгна подир д-р Баркър.
„Не искам никога повече да виждам това копеле!“, помисли си Пейдж.
На другия ден Пейдж беше дежурна. Тичаше от един пациент към друг, опитвайки се трескаво да овладее потока от нещастници, заливащи отделението за бърза помощ.
В един часа през нощта най-сетне заспа. Не чу предупредителния вой на сирената, когато една линейка наби спирачки пред отделението за бърза помощ. Двама санитари начаса отвориха вратите на линейката, прехвърлиха пациента, който бе в безсъзнание, от носилката на количката и хукнаха към Първа операционна зала.
Персоналът бе предупреден по високоговорителя. Край количката тичаше медицинска сестра, втора чакаше в края на рампата. Шестдесет секунди по-късно пациентът бе преместен от количката на масата за прегледи.
Беше млад и залят с толкова много кръв, че бе трудно да се разбере как изглежда.
Една от сестрите започна да разрязва дрехите му с големи ножици.
— Май всичко му е счупено.
— Кърви като заклано прасе.
— Не усещам пулс.
— Кой е дежурен?
— Доктор Тейлър.
— Извикайте я. Ако побърза, може да го завари жив.
Пейдж се събуди от звъна на телефона.
— Ало…
— Имаме спешен случай в Първа операционна зала, докторе. Не мисля, че ще оживее.
Пейдж седна на кушетката.
— Добре. Идвам.
Погледна часовника си. Един и тридесет посред нощ. Стана със залитане от леглото и тръгна към асансьора.
След няколко минути влизаше в Първа операционна зала. Насред помещението върху масата за прегледи лежеше окървавеният пациент.
— Какво имаме? — попита Пейдж.
— Мотоциклетна катастрофа. Блъснал го автобус. Бил без каска.
Пейдж се приближи към човека, който беше в несвяст, и още преди да види лицето му, някак си разбра. Изведнъж се събуди.
— Сложете го на три системи — нареди тя. — Дайте му кислород. Да изпратят кръв, веднага. Обадете се в регистратурата да кажат кръвната му група.
Сестрата я погледна изненадано.
— Познавате ли го?
— Да — насили се да изрече Пейдж. — Името му е Джими Форд.
Пейдж прокара пръсти по черепа му.
— Има силен оток. Веднага на скенер и рентгенова снимка на главата. Максимални грижи. Искам го жив!
— Да, докторе.
Пейдж прекара следващите два часа, уверявайки се, че прави всичко възможно за Джими Форд. Рентгеновата снимка показа счупен череп, мозъчна контузия, счупена раменна кост и многобройни наранявания. Но всичко трябваше да почака, докато той се стабилизира.
В три и половина Пейдж реши, че за момента не може да предприеме нищо повече. Дишането му се беше подобрило и пулсът му беше по-силен. Тя погледна безпаметното тяло. „Ще имаме половин дузина дечица. Първото момиченце ще кръстим Пейдж. Надявам се, че нямаш нищо против.“
— Извикайте ме, ако настъпят промени — каза тя.
— Не се притеснявайте, докторе — отвърна една от сестрите. — Ще се грижим добре за него.
Пейдж тръгна обратно към дежурната стая. Беше изтощена, но се тревожеше твърде много за Джими, за да заспи.
Телефонът отново иззвъня. Едвам й стигнаха силите да вдигне слушалката.
— Ало.
— Докторе, елате на третия етаж. Веднага. Мисля, че един от пациентите на доктор Баркър има сърдечен пристъп.
— Идвам — отвърна Пейдж.
„Един от пациентите на доктор Баркър.“ Тя си пое дълбоко въздух, стана, залитайки, наплиска лицето си със студена вода и забърза към третия етаж.
Пред стаята чакаше медицинска сестра.
— Става дума за мисис Хиърнс. Като че ли отново има сърдечен пристъп.
Пейдж влезе в стаята.