— Потърсете си друга професия.
Къртис постоя със сбърчени вежди.
— Мислите, че не ставам за тази, така ли?
— Честно казано, не. Не ви е приятна, нали?
— Всъщност не.
— Тогава защо я избрахте?
— Да ви кажа правичката, принудиха ме.
— Е, предайте на доктор Уолас, че греши. Мисля, че трябва да си намерите нещо друго, с което да запълните живота си.
— Ценя откровеността ви — рече Джейсън Къртис искрено. — Чудя се дали не бихме могли да го обсъдим по-подробно. Ако не сте заета тази вечер?…
— Нямаме какво повече да обсъждаме — прекъсна го Пейдж рязко. — Можете да кажете на вуйчо си…
В този миг се появи д-р Уолас.
— Джейсън! — извика той. — Търсих те навсякъде. — Обърна се към Пейдж. — Виждам, че сте се запознали.
— Да, запознахме се — отвърна Пейдж мрачно.
— Добре. Джейсън е архитектът, който се занимава с проектите на новото крило на болницата, което ще строим.
Пейдж замръзна на място.
— Какъв е?
— Да. Не ти ли каза?
Тя почувства как се изчервява.
„Не ви ли е казал никой, че на визитация се носи бяла престилка?“
„Тогава защо я избрахте?“
„Да ви кажа правичката, принудиха ме.“
„Аз го принудих!“
На Пейдж й се искаше да потъне вдън земя. Беше се показала такава глупачка. Тя се обърна към Джейсън.
— Защо не ми казахте кой сте?
Той я наблюдаваше развеселен.
— Всъщност вие не ми дадохте възможност.
— Не ти е дала възможност за какво? — попита д-р Уолас.
— Ако ме извините… — рече Пейдж притеснено.
— И все пак какво ще кажете за вечерята?
— Не ям. Заета съм. — И Пейдж изчезна.
Джейсън гледаше подире й с възхищение.
— Каква жена.
— Да, нали? Да идем ли в кабинета ми да поговорим за новия проект?
— Чудесно.
Но мислите му се въртяха около Пейдж.
Беше юли — време за ритуала, който се повтаряше всяка година във всички болници на Съединените щати, когато пристигаха новите стажант-лекари, за да поемат пътя си към същинската практика.
Медицинските сестри очакваха с нетърпение поредната реколта от стажант-лекари с намерение да пипнат онези, които можеха да се окажат добри любовници или съпрузи. В деня, когато дойдоха новите стажант-лекари, почти всички женски погледи се приковаха в д-р Кен Малори.
Никой не знаеше защо Кен Малори бе преместен от скъпа частна болница във Вашингтон в окръжна болница „Ембаркадеро“ в Сан Франциско. Беше стажант-лекар пета година и се занимаваше с обща хирургия. Носеха се слухове, че трябвало набързо да напусне Вашингтон заради любовна връзка със съпругата на виден конгресмен. Говореше се и друго, че някаква медицинска сестра се самоубила заради него и затова го помолили да се махне. Медицинските сестри обаче бяха сигурни в едно, че Кен Малори е без съмнение най-красивият мъж, когото са виждали. Бе висок и атлетично сложен, с къдрава руса коса и лице, което би изглеждало страхотно на киноекран.
Малори се вля в болничното ежедневие, като че ли винаги бе работил тук. Беше чаровник и почти от самото начало медицинските сестри се избиваха за вниманието му. Вечер подир вечер другите лекари гледаха как Малори се оттегля в някоя празна дежурна стая с различна сестра. Репутацията му на жребец стана пословична в болницата.
Пейдж, Кет и Хъни го обсъждаха.
— Да не повярваш как всичките тези сестри му се хвърлят на врата — разсмя се Кет. — Всъщност се боричкат коя да бъде хитът на седмицата!
— Трябва да признаеш, че наистина е привлекателен — отбеляза Хъни.
— Не, не мисля — поклати глава Кет.
Една сутрин в лекарската съблекалня се бяха събрали около пет-шест стажант-лекари, когато Малори влезе.
— Точно си говорехме за теб — каза някой. — Сигурно си изтощен.
Малори се ухили.
— Не беше лоша нощ.
Беше я прекарал с две сестри.
Един от стажант-лекарите, Грънди, рече:
— Караш ни да се чувстваме като евнуси, Кен. Има ли някоя в тази болница, с която да не можеш да спиш?
Малори се разсмя.
— Съмнявам се.
Грънди се позамисли.
— Обзалагам се, че мога да ти посоча такава.
— Ами? И коя е тя?
— Една от старшите стажант-лекарки. Казва се Кет Хънтър.
Малори кимна.
— Черната кукла. Видях я. Много е секси. Защо смяташ, че няма да успея да я вкарам в леглото?
— Защото всички се опитахме. Мисля, че не обича мъже.
— Или просто не е срещнала мъж на място — подсказа Малори.
Грънди поклати глава.
— Не. Нямаш шанс.
Това бе предизвикателство.
— Обзалагам се, че грешиш.
Намеси се и друг стажант-лекар.
— Искаш да кажеш, че си готов да се обзаложиш?
Малори се усмихна.