— Надявам се, че не съм закъснял — каза той бодро. — Трябваше да си взема бяла престилка. Зная колко се разстройвате, когато съм без нея.
Пейдж си пое дълбоко и сърдито въздух.
— Елате с мен — рече тя. И вкара Джейсън в празната лекарска съблекалня. — Какво правите тук?
— Да ви кажа честно, тревожа се за някои от пациентите, които прегледахме онзи ден. — Тонът му беше искрен. — Дойдох да видя дали всички са добре.
Този човек я вбесяваше.
— Защо не строите нещо?
Джейсън я погледна и каза тихо:
— Опитвам се. — И извади от джоба си куп билети. — Вижте, не познавам вкусовете ви, затова купих билети за мача на „Джайънтс“ тази вечер, за театър, опера и концерт. Изберете си. Не мога да ги върна.
Този човек я влудяваше.
— Винаги ли си пилеете така парите?
— Само когато съм влюбен — отвърна Джейсън.
— Чакайте малко…
Той й протегна билетите.
— Изберете си.
Пейдж се пресегна и ги взе всичките.
— Благодаря ви — каза мило. — Ще ги дам на приходящите си пациенти. Повечето от тях нямат възможност да идат на театър или опера.
Той се усмихна.
— Страхотно! Надявам се, че ще им хареса. Ще вечеряте ли с мен?
— Не.
— Все трябва да хапнете някъде. Няма ли да промените решението си?
Пейдж изпитваше леко чувство на вина заради билетите.
— Боя се, че няма да бъда много приятна компания. Снощи бях дежурна и…
— Ще се приберем рано. Честна скаутска.
Тя въздъхна.
— Добре, но…
— Чудесно! Откъде да ви взема?
— Ще свърша в седем.
— Тогава ще ви взема оттук. — Той се прозина. — Сега се връщам вкъщи, обратно в леглото. Какъв нечовешки час за ставане. Защо го правите?
Пейдж го проследи с поглед, не се удържа и се усмихна.
В седем часа вечерта, когато Джейсън пристигна в болницата, сестрата на отделението му каза:
— Мисля, че ще намерите доктор Тейлър в дежурната стая.
— Благодаря.
Джейсън се отправи към дежурната. Вратата беше затворена. Той почука. Никой не отговори. Отново почука, после отвори и надникна вътре. Пейдж лежеше на кушетката, потънала в дълбок сън. Джейсън се приближи и остана дълго да я гледа.
„Ще се оженя за теб, мадам“, помисли си той.
Измъкна се на пръсти и тихичко затвори вратата подире си.
На другата сутрин Джейсън имаше съвещание, когато влезе секретарката му с малък букет цветя. На придружаващата картичка пишеше: „Съжалявам. ПВМ.“ Джейсън се разсмя. Позвъни на Пейдж в болницата.
— Обажда се вашият кавалер.
— Наистина съжалявам за снощи — каза Пейдж. — Чувствам се много неудобно.
— Недейте. Но имам въпрос.
— Да?
— Какво означава ПВМ? „Почивай в мир“ или „Прекарай вечерта монотонно“?
Пейдж прихна.
— Изборът е ваш.
— Изборът ми е тази вечер да хапнем някъде заедно. Можем ли да направим още един опит?
Тя се поколеба. „Не искам да се обвързвам. Все още си влюбена в Алфред, нали?“
— Ало, чувате ли ме?
— Да. — „От една вечеря нищо няма да ми стане“, реши Пейдж. — Да. Можем.
— Чудесно.
Докато Пейдж се обличаше за вечерята, Кет каза:
— Изглежда, имаш сериозен ухажор. Кой е той?
— Доктор-архитект — отвърна Пейдж.
— Какво!
Пейдж й разказа историята.
— Май е забавен. Интересува ли те?
— Всъщност не.
Вечерта премина много приятно. Пейдж откри, че Джейсън не я притеснява. Разговаряха за всичко и за нищо и времето като че ли летеше.
— Разкажи ми за себе си — помоли Джейсън. — Къде си израсла?
— Няма да ми повярваш.
— Обещавам да ти повярвам.
— Добре. В Конго, Индия, Бирма, Нигерия, Кения…
— Не ти вярвам.
— Истина е. Баща ми работеше към СЗО.
— СЗО ли? Предавам се. Звучи като телевизионен научнофантастичен сериал.
— Световната здравна организация. Беше лекар. Прекарах детството си, обикаляйки с него повечето страни от Третия свят.
— Сигурно не ти е било лесно.
— Беше вълнуващо. Най-лошото бе, че никога не се задържах достатъчно дълго, за да се сприятеля с някого. — „Нямаме нужда от никой друг, Пейдж. Винаги ще имаш мен, а аз теб… Това е съпругата ми Карен.“ Тя се отърси от спомена. — Научих много чужди езици и опознах екзотични обичаи.
— Например?
— Ами например… — Пейдж се замисли. — В Индия вярват в прераждането и че следващият ти живот зависи от това какъв си в този. Ако си зъл, прераждаш се в животно. Спомням си, че в едно село имахме куче и аз все се чудех какъв ли човек е било преди превъплъщението и какво лошо е направил.
— Сигурно е лаял не по когото трябва — каза Джейсън.
Пейдж се усмихна.
— После също „герао“.
— „Герао“ ли?
— Това е много сериозно наказание. Виновника го заобикаля тълпа. — Тя замълча.
— И какво?
— Толкова.
— Само толкова ли?
— Хората от тълпата не казват нищо и нищо не правят. Но той не може да мръдне, нито да се измъкне. Остава в този капан, докато не изпълни онова, което иска тълпата. Може да продължава така с часове. Затворен е вътре в кръга, докато хората от тълпата се сменят. Веднъж видях един човек, който се опита да избяга от герао. Пребиха го до смърт.
Споменът накара Пейдж да потръпне. Иначе приветливите хора се бяха превърнали в крещяща, подивяла тълпа. „Да се махаме оттук“, извика й Алфред. Той я хвана за ръка и я отведе в една тиха уличка.
— Това е ужасно — промълви Джейсън.
— На другия ден баща ми реши да се преместим оттам.
— Бих искал да познавам баща ти.
— Беше чудесен лекар. Щеше да има голям успех на Парк Авеню, но парите не го интересуваха. Стремеше се единствено да помага на хората.
„Като Алфред“, помисли си тя.
— Какво стана с него?
— Убиха го в една племенна война.
— Съжалявам.
— Той обичаше онова, което вършеше. В началото местните хора се опъваха. Бяха толкова суеверни. В отдалечените индийски села на всички им правят „ятак“ — хороскоп, дело на селския астролог, и те живеят по тези хороскопи. — Тя се усмихна. — Много ми хареса, когато ми направиха и на мен.
— А казаха ли ти, че ще се омъжиш за красив млад архитект?
Пейдж го погледна и произнесе твърдо:
— Не. — Разговорът ставаше твърде личен. — Ти си архитект и ще разбереш. Израснах в колиби от плет, измазани с кал, с глинен под и сламен покрив, където обичаха да гнездят мишки и прилепи, в „тукули“ с покрив от трева и без прозорци. Мечтата ми беше да живея един ден в удобна двуетажна къща с веранда и зелена морава, и бяла дъсчена ограда, и… — Пейдж замълча. — Извинявай, че се отплеснах така, но ти ме попита.
— Радвам се, че го направих — отвърна Джейсън.
Пейдж си погледна часовника.
— Нямах представа, че е толкова късно.
— Ще вечеряме ли пак заедно?
„Не искам да го подвеждам — помисли си Пейдж. — Нищо няма да излезе от това.“ После се сети за нещо, което веднъж й бе казала Кет. „Вкопчила си се в един призрак. Пусни го.“
Тя вдигна очи към Джейсън.
— Да.