Пейдж се усмихна.
— После също „герао“.
— „Герао“ ли?
— Това е много сериозно наказание. Виновника го заобикаля тълпа. — Тя замълча.
— И какво?
— Толкова.
— Само толкова ли?
— Хората от тълпата не казват нищо и нищо не правят. Но той не може да мръдне, нито да се измъкне. Остава в този капан, докато не изпълни онова, което иска тълпата. Може да продължава така с часове. Затворен е вътре в кръга, докато хората от тълпата се сменят. Веднъж видях един човек, който се опита да избяга от герао. Пребиха го до смърт.
Споменът накара Пейдж да потръпне. Иначе приветливите хора се бяха превърнали в крещяща, подивяла тълпа. „Да се махаме оттук“, извика й Алфред. Той я хвана за ръка и я отведе в една тиха уличка.
— Това е ужасно — промълви Джейсън.
— На другия ден баща ми реши да се преместим оттам.
— Бих искал да познавам баща ти.
— Беше чудесен лекар. Щеше да има голям успех на Парк Авеню, но парите не го интересуваха. Стремеше се единствено да помага на хората.
„Като Алфред“, помисли си тя.
— Какво стана с него?
— Убиха го в една племенна война.
— Съжалявам.
— Той обичаше онова, което вършеше. В началото местните хора се опъваха. Бяха толкова суеверни. В отдалечените индийски села на всички им правят „ятак“ — хороскоп, дело на селския астролог, и те живеят по тези хороскопи. — Тя се усмихна. — Много ми хареса, когато ми направиха и на мен.
— А казаха ли ти, че ще се омъжиш за красив млад архитект?
Пейдж го погледна и произнесе твърдо:
— Не. — Разговорът ставаше твърде личен. — Ти си архитект и ще разбереш. Израснах в колиби от плет, измазани с кал, с глинен под и сламен покрив, където обичаха да гнездят мишки и прилепи, в „тукули“ с покрив от трева и без прозорци. Мечтата ми беше да живея един ден в удобна двуетажна къща с веранда и зелена морава, и бяла дъсчена ограда, и… — Пейдж замълча. — Извинявай, че се отплеснах така, но ти ме попита.
— Радвам се, че го направих — отвърна Джейсън.
Пейдж си погледна часовника.
— Нямах представа, че е толкова късно.
— Ще вечеряме ли пак заедно?
„Не искам да го подвеждам — помисли си Пейдж. — Нищо няма да излезе от това.“ После се сети за нещо, което веднъж й бе казала Кет. „Вкопчила си се в един призрак. Пусни го.“
Тя вдигна очи към Джейсън.
— Да.
Рано на другата сутрин пристигна куриер. Пейдж му отвори вратата.
— Нося нещо за доктор Тейлър.
— Аз съм доктор Тейлър.
— Вие лекар ли сте? — погледна я куриерът изненадано.
— Да — отвърна Пейдж търпеливо. — Лекарка съм. Имате ли нещо против?
Той сви рамене.
— Не, мис. Съвсем не. Ще подпишете ли тук, моля?
Пакетът се оказа изненадващо тежък. Любопитна, Пейдж го отнесе на масата във всекидневната и го разви. Беше миниатюрен модел на красива бяла двуетажна къща с веранда. Отпред имаше малка морава и градина с ограда от бели летви. „Сигурно е будувал цяла нощ, за да го направи.“ Намери и картичка, на която пишеше:
Моя [ ]
Наша [ ]
Моля попълни.
Тя дълго седя и я гледа. Къщата беше такава, каквато искаше, но не и мъжът.
„Какво ми става? — запита се Пейдж. — Той е умен и привлекателен, и чаровен.“ Ала знаеше какво я гложди. Той не беше Алфред.
Звънна телефонът. Беше Джейсън.
— Получи ли си къщата? — попита.
— Прекрасна е! — отвърна Пейдж. — Много ти благодаря.
— Бих искал да ти построя истинска. Попълни ли си квадратче?
— Не.
— Аз съм търпелив. Свободна ли си тази вечер?
— Да, но трябва да те предупредя, ще оперирам цял ден и довечера ще съм изтощена.
— Няма да закъсняваме. Между другото, ще вечеряме в дома на родителите ми.
Пейдж се поколеба за миг.
— О?
— Разказах им за теб.
— Чудесно — отговори тя.
Нещата се развиваха твърде бързо. Това я изнервяше.
Когато остави слушалката, Пейдж си помисли: „Наистина не трябваше да приемам. Ще съм толкова изморена, че направо ще заспя.“ Изкушаваше се да телефонира на Джейсън и да отмени срещата. „Вече е твърде късно. Ще си тръгна рано.“
Докато се приготвяше, Кет й каза:
— Изглеждаш изтощена.
— Капнала съм.
— Защо излизаш тогава? Би трябвало да си легнеш. Или приказките са излишни?
— Поне тази вечер.
— Пак ли Джейсън?
— Да. Ще се запозная с родителите му.
— Аха — рече Кет и поклати глава.
— Съвсем не е това — отвърна Пейдж.
„Наистина не е.“
Майката и бащата на Джейсън живееха в очарователна стара къща в Пасифик Хайтс. Бащата на Джейсън бе мъж с аристократично излъчване, над седемдесетте. Майка му бе приветлива земна жена. Пейдж веднага се почувства като у дома си.