Единственият светъл лъч бе телефонното обаждане на Джейсън Къртис.
— Здрасти — каза той бодро. — Реших да проверя как се чувстват пациентите ни.
— Оцеляват.
— Някакви шансове да обядваме заедно?
Пейдж се разсмя.
— Какво е това обяд? Ако имам късмет, ще успея да изгълтам някой изсъхнал сандвич към четири следобед. Тук е направо лудница.
— Тогава няма да те задържам. Може ли да позвъня пак?
— Добре.
„В това няма нищо лошо.“
— Довиждане.
Пейдж работи до полунощ без миг почивка и когато най-сетне я смениха, не можеше да се движи от умора. Мина й през ума да остане в болницата и да легне в дежурната стая, но мисълта за топлото, уютно легло у дома бе твърде съблазнителна. Тя се преоблече и се запрепъва към асансьора.
Към нея се приближи д-р Питърсън.
— Господи! — възкликна той. — Къде е онова куче, което те е влачило?
Пейдж се усмихна изморено.
— Толкова ли зле изглеждам?
— Още по-зле. Отиваш ли си?
Тя кимна.
— Имаш късмет. Аз сега започвам.
Асансьорът пристигна. Пейдж стоеше пред него полузаспала.
Питърсън каза тихо:
— Пейдж?
Тя се отърси.
— Да?
— Ще можеш ли да шофираш до вас?
— Разбира се — промърмори. — И когато пристигна, ще спя двадесет и четири часа подред.
Тя излезе на паркинга и се качи в колата си. Седеше направо изсмукана, твърде уморена, за да запали. „Не трябва да заспивам тук. Ще спя у дома.“
Най-сетне подкара. Не съзнаваше колко зле шофира, докато един шофьор не й изкрещя: „Хей, махай се от пътя, пияна фльорца такава!“
Насили се да се съсредоточи. „Не бива да заспивам… Не бива да заспивам.“ Включи рязко радиото и го наду докрай. Когато стигна до блока, дълго седя в колата, докато събере достатъчно сили да се качи горе.
Кет и Хъни спяха. Пейдж погледна часовника. „Един часът сутринта.“ Влезе, залитайки, в стаята си и започна да се съблича, но усилието бе твърде голямо. Стовари се с дрехите върху леглото и на секундата заспа дълбоко.
Събуди се от резкия звън на телефона, който достигаше до нея като че ли от някаква далечна планета. Пейдж се съпротивляваше да отвори очи, но звънът като с игла пробождаше мозъка й. Седна замаяна и посегна към слушалката.
— Ало?
— Доктор Тейлър?
— Да — дрезгаво измърмори тя.
— Доктор Баркър иска да му асистирате в Четвърта операционна зала, веднага.
Пейдж се прокашля.
— Трябва да има някаква грешка — смънка. — Аз току-що се върнах от дежурство.
— В Четвърта операционна. Той ви чака. — Връзката прекъсна.
Пейдж седна, изтръпнала, на края на леглото, със замъглено съзнание от съня. Погледна часовника на нощното шкафче. Четири и петнадесет. Защо я викаше д-р Баркър посред нощ? Имаше само един отговор. Беше се случило нещо с някой от нейните пациенти.
Залитайки, отиде в банята и си наплиска лицето със студена вода. Погледна се в огледалото и си помисли: „Господи! Изглеждам като майка си. Не. Майка ми никога не е изглеждала толкова зле.“
След десет минути шофираше към болницата. Все още бе полузаспала, когато взе асансьора до четвъртия етаж. Влезе в съблекалнята и се преоблече, после се изми и се отправи към операционната.
Имаше три медицински сестри и стажант-лекар, който асистираше на д-р Баркър.
Той вдигна поглед и се разкрещя:
— За Бога, идвате ми с болнична престилка! Никой ли не ви е съобщил, че трябва да носите хирургически костюм в операционната?
Пейдж стоеше зашеметена, изведнъж абсолютно будна, с блеснали очи.
— Слушайте какво ще ви кажа — започна тя вбесена. — Току-що се освободих от дежурство. Дойдох, за да ви услужа. Не…
— Не спорете с мен — натърти д-р Баркър. — Елате тук и хванете този ретрактор.
Пейдж се приближи до операционната маса. Пациентът не беше от нейните. Беше непознат. „Баркър няма причина да ме вика. Опитва се да ме накара да напусна болницата. Проклета да съм, ако го направя!“ Тя го погледна злобно, взе ретрактора и се залови за работа.
Беше операция по спешност за байпас на коронарната артерия. Кожата вече бе разрязана в средата на гърдите до гръдната кост, която пък бе разрязана с електрически трион. Сърцето и основните органи на кръвообращението бяха разкрити.
Пейдж вкара металния ретрактор между разрязаните части на костта, разтваряйки двата края. Наблюдаваше как д-р Баркър сръчно отвори перикардната торбичка и откри сърцето.
Той посочи коронарните артерии.