„Кучка… кучка… кучка…“
Когато Кет се прибра у дома, Пейдж и Хъни я чакаха нетърпеливо.
— Как мина? — попита Пейдж. — Навреме ли се обадих?
Кет се ухили.
— Ама съвсем навреме.
Тя заописва вечерта. Когато стигна до това как Малори стърчеше гол насред спалнята с ерекцията си, смяха се до сълзи.
Кет се изкушаваше да им каже колко приятен всъщност й беше Кен Малори, но се почувства глупаво. В крайна сметка той се срещаше с нея само за да спечели баса.
Пейдж някак си усети какво чувства Кет.
— Внимавай с него, миличка.
Кет се усмихна.
— Не се тревожи. Но трябва да призная, че ако не знаех за баса… Осичка е, ала отровата му е сладка.
— Кога ще се видите отново? — попита Хъни.
— Ще му дам седмица, да поизстине.
Пейдж я гледаше внимателно.
— Той или ти?
Черната лимузина на Динето чакаше Кет пред болницата. Този път Шадоу беше сам. На Кет й се искаше и Райно да е тук. Имаше нещо в Шадоу, което я вцепеняваше. Той никога не се усмихваше и рядко говореше, но излъчваше заплаха.
— Качвай се — изрече безцеремонно, когато Кет се приближи до колата.
— Виж какво — отвърна тя възмутено, — кажи на мистър Динето, че не може да ми нарежда. Аз не работя за него. Само защото веднъж му направих услуга…
— Качвай се. Ще му го кажеш сама.
Кет се поколеба. Нямаше да е трудно да отмине и да не се замесва повече, но как щеше да се отрази това на Майк?
Тя се качи в колата.
Този път жертвата бе шибана жестоко с верига. Лу Динето беше при него.
Кет само хвърли един поглед на пациента и отсече:
— Трябва веднага да го закарате в болница.
— Кет — отвърна й Динето — ще се наложи да го лекуваш тук.
— Защо? — настоя тя.
Но знаеше отговора и той я ужасяваше.
18
Беше един от онези хубави дни в Сан Франциско, когато във въздуха витае някаква магия. Нощният вятър беше измел дъждовните облаци и бе донесъл ведро и слънчево неделно утро.
Джейсън се беше разбрал с Пейдж да дойде да я вземе от тях. Когато пристигна, Пейдж остана изненадана колко самата тя се зарадва, че го вижда.
— Добро утро — каза Джейсън. — Изглеждаш прекрасно.
— Благодаря ти.
— Какво би искала да правиш днес?
— Твой ред е — усмихна се Пейдж. — Ти водиш, аз те следвам.
— Справедливо.
— Ако нямаш нищо против — продължи тя, — бих желала да спрем за малко в болницата.
— Мислех, че днес почиваш.
— Да, но има един пациент, за когото се тревожа.
— Няма проблеми. — И Джейсън я закара до болницата.
— Няма да се бавя — обеща Пейдж, излизайки от колата.
— Ще те чакам тук.
Пейдж се качи на третия етаж и влезе в стаята на Джими Форд. Той продължаваше да бъде в кома, на куп системи, които го хранеха интравенозно.
До него седеше сестра. Тя вдигна очи.
— Добро утро, доктор Тейлър.
— Добро утро. — Пейдж се доближи до леглото на момчето. — Има ли някаква промяна?
— Боя се, че не.
Пейдж провери пулса на Джими.
— Вече минаха няколко седмици — каза сестрата. — Май не е добре, нали?
— Ще дойде на себе си — рече твърдо Пейдж. Обърна се към безпаметното тяло на леглото и повиши глас. — Чуваш ли ме? Ти ще се оправиш! — Никаква реакция. Тя затвори очи и изрече безмълвна молитва. — Сигнализирайте ми по радиозумера, ако настъпи промяна.
— Да, докторе.
„Той няма да умре — помисли Пейдж. — Няма да му дам да умре…“
Джейсън излезе от колата, щом зърна Пейдж.
— Всичко наред ли е?
Нямаше смисъл да го товари със своите проблеми.
— Да — каза Пейдж.
— Хайде днес да се направим на истински туристи — предложи Джейсън. — По закона на щата всички туристически обиколки започват от Рибарския кей.
Пейдж се усмихна.
— Не бива да нарушаваме закона.
Рибарският кей гъмжеше от хора като на панаир. Уличните развлечения вървяха с пълна сила. Имаше мимове, клоуни, танцьори и музиканти. Търговците продаваха от бълващи пара казани варени раци и задушени миди с пресен черен хляб.
— Няма друго такова място в света — каза Джейсън разчувстван.
Пейдж бе трогната от въодушевлението му. Тя вече бе идвала на Рибарския кей, бе посетила повечето туристически забележителности на Сан Франциско, но не искаше да му разваля удоволствието.
— Возила ли си се на фуникулера? — попита я Джейсън.
— Не.
„Поне не от миналата седмица.“
— Значи не си живяла. Хайде, ела.
Отидоха до Пауъл Стрийт и се качиха на фуникулера. Когато вагончето тръгна по стръмния наклон, Джейсън каза:
— Фуникулерът е известен като „прищявката на Халиди“. Построил го е в 1873 година.