— Вярвам твърдо в любовта от пръв поглед. Дядо ми зърнал баба ми да кара велосипед в парка, тръгнал подире й и след три месеца се оженили. Живяха заедно петдесет години, до неговата смърт. Баща ми забелязал майка ми, когато пресичала улицата, и разбрал, че ще му стане жена. Женени са от четиридесет и пет години. Виждаш, че при мен това е наследствено. Искам да се оженя за теб.
Бе дошъл мигът на откровението.
Пейдж погледна Джейсън и помисли: „Той е първият мъж, който ме привлича след Алфред. Обичлив е, умен и искрен. Той е всичко онова, което една жена би могла да си пожелае. Какво ми става? Уловила съм се за призрак.“ И въпреки това дълбоко в душата си таеше чувството, че един ден Алфред ще се върне при нея.
Погледите им се срещнаха и тя взе решение.
— Джейсън…
В този миг запиука радиозумерът й. Звучеше настойчиво, заплашително.
— Пейдж…
— Трябва да намеря телефон.
След две минути разговаряше с болницата.
Джейсън видя как лицето й побледня. Тя се развика в слушалката:
— Не! В никой случай! Кажи им, че веднага идвам. — И тресна слушалката.
— Какво има?
Пейдж се обърна към него с очи, пълни със сълзи.
— Пациентът ми, Джими Форд. Искат да му махнат респиратора. Да го оставят да умре.
Когато Пейдж влезе в стаята на Джими Форд, до леглото му имаше трима души — Джордж Инглънд, Бенджамин Уолас и един юрист, Силвестър Деймън.
— Какво става тук? — попита развълнувано Пейдж.
— На съвещанието на болничната комисия по етика тази сутрин бе докладвано, че състоянието на Джими Форд е безнадеждно. Решихме да му махнем… — Бенджамин Уолас не успя да довърши.
— Не! — извика Пейдж. — Не можете! Аз съм негов лекар. Аз казвам, че той има шанс да излезе от комата! Няма да го оставим да умре.
— Не вие вземате решението, докторе — обади се Силвестър Деймън.
Пейдж го погледна войнствено.
— Кой сте вие?
— Адвокатът на семейството. — Извади един документ и го подаде на Пейдж. — Това е завещанието на Джими, написано приживе. Той специално подчертава, че ако получи застрашаваща живота травма, не би желал да го поддържат с механични средства.
— Но аз следя внимателно състоянието му — запротестира Пейдж. — Той е в стабилно състояние вече седмици. Може да дойде на себе си всеки миг.
— Бихте ли могли да гарантирате това? — попита Деймън.
— Не, но…
— Тогава ще трябва да изпълните нарежданията, докторе.
Пейдж погледна към тялото на Джими.
— Не! Настоявам да почакаме още малко.
Адвокатът каза спокойно:
— Докторе, разбирам, че за болницата е изгодно да задържа пациентите възможно най-дълго, но семейството не може да си позволи повече разходи. Нареждам ви да махнете респиратора му.
— Само още ден-два — промълви отчаяно Пейдж, — и съм сигурна…
— Не — отсече Деймън твърдо. — Днес.
Джордж Инглънд се обърна към Пейдж.
— Съжалявам, но се боя, че нямаме избор.
— Благодаря ви, докторе — каза адвокатът. — Ще оставя на вас да се заемете с това. Ще уведомя близките, за да започнат да се подготвят за погребението. — Той изви глава към Бенджамин Уолас. — Благодаря за сътрудничеството. Довиждане.
Те го изпроводиха с поглед.
— Не можем да направим това с Джими! — почти плачеше Пейдж.
Д-р Уолас се изкашля.
— Пейдж…
— Ами ако го преместим от тази стая и го скрием в друга? Сигурно има нещо, за което не сме се сетили. Нещо…
— Това не е молба. Това е заповед — натърти Бенджамин Уолас. Обърна се към Джордж Инглънд. — Искаш ли да…
— Не! — прекъсна го Пейдж. — Аз… аз ще го направя.
— Добре.
— Ако нямате нищо против, бих искала да остана насаме с него.
Джордж Инглънд стисна ръката й.
— Съжалявам, Пейдж.
— Знам.
Тя проследи с очи двамата мъже, докато излязоха от стаята.
Остана сама с безпаметното момче. Погледна респиратора, който поддържаше живота му, и системите, които хранеха тялото му. Толкова лесно бе да изключи респиратора, да угаси един човешки живот. Но той имаше такива чудесни мечти, такива големи надежди.
„Някой ден ще стана лекар. Искам да съм като теб.“
„Знаеш ли, че ще се женя?… Името й е Бетси… Ще си народим половин дузина дечица. Първото момиче ще кръстим Пейдж.“
Имаше толкова много неща, за които да живее.
Пейдж стоеше и го гледаше, а сълзите замъгляваха погледа й.
— Проклет да си! — възкликна. — Ти си примиренец! — Тя вече ридаеше. — Какво стана с мечтите ти? Мислех, че искаш да станеш лекар! Отговори! Чуваш ли ме? Отвори очи! — Реакция нямаше. — Съжалявам — отрони Пейдж. — Толкова съжалявам. — Наведе се да го целуне по бузата и когато бавно се изправи, срещна отворените му очи.