— О, Кен, толкова съжалявам! Случи се възможно най-глупавото нещо. Реших да дремна преди срещата ни. Така съм заспала, че когато се събудих, беше полунощ. Бедничкият. Чака ли ме дълго?
— Не, не. Няма нищо. — „Глупачка такава.“ Той се приближи още по-плътно до нея. — Искам да довърша онова, което започнахме, бебчо. Полудявам, когато се сетя за теб.
— И аз — каза Кет. — Нямам търпение.
— Може би в края на другата седмица бихме могли…
— О, Божичко. Заета съм в съботата и неделята.
И така нататък, и така нататък.
Времето си течеше.
Кет разказваше на Пейдж как се развиват събитията, когато радиозумерът й запиука.
— Извинявай. — Кет взе слушалката. — Обажда се доктор Хънтър. — Помълча, слушайки. — Трябва да вървя. Имам спешен случай.
Пейдж въздъхна.
— Нищо ново!
Кет закрачи по коридора и взе асансьора до отделението за бърза помощ. Вътре имаше около две дузини легла, всичките заети. За Кет това беше стаята на страданието, денонощно пълна с жертви на автомобилни катастрофи, престрелки, намушквания с нож и с изкълчени крайници. Калейдоскоп на осакатения човешки живот. Същинско кътче от ада.
Един санитар забърза към нея.
— Доктор Хънтър…
— Какво е положението? — попита Кет.
Бяха се запътили към едно легло в края на помещението.
— В безсъзнание е. Като че ли е бит. Лицето и главата му са премазани, счупен нос, измъкната лопатка, дясната ръка натрошена поне на две места и…
— Защо извикахте мен?
— Фелдшерите мислят, че има травма на главата. Съмняват се за увреждания на мозъка.
Стигнаха до леглото на жертвата. Лицето му бе покрито със спечена кръв, подуто и охлузено. Беше обут в обуща от алигаторска кожа и… сърцето на Кет прескочи. Тя се наведе и се вгледа по-внимателно. Беше Лу Динето.
Кет прокара сръчни пръсти по черепа и прегледа очите му. Очевидно имаше сътресение на мозъка. Затича се към телефона и набра номера.
— Обажда се доктор Хънтър. Искам скенерно изследване на глава. Името на пациента е Динето. Лу Динето. Пратете количка, веднага.
Кет затвори и отново се обърна към Динето. Каза на санитаря:
— Остани при него. Когато дойде количката, закарай го на третия етаж. Ще чакам там.
След тридесет минути Кет изучаваше резултатите от скенера.
— Има кръвоизлив в мозъка, висока температура и е в шок. Искам да се стабилизира за двадесет и четири часа. Ще реша кога да оперираме.
Почуди се дали онова, което се бе случило на Динето, можеше да засегне и Майк. И как.
Пейдж се отби да види Джими. Той се чувстваше много по-добре.
— Знаеш ли онзи виц за ексхибициониста на улицата с магазини за готови дрехи? Той причаква една бабка и отваря шлифера. Тя го оглежда за момент и после казва: „И на това ли му викате подплата?“
Кет вечеряше с Малори в уютен малък ресторант край залива. Както седеше насреща и го гледаше, се почувства виновна. „Не трябваше да започвам — помисли си. — Знам го какво представлява и въпреки това прекарвам чудесно. Да го вземат дяволите! Но не мога да зарежа всичко на средата.“
Допиваха кафето си. Кет се наведе напред.
— Можем ли да отидем в твоята квартира, Кен?
— И още как! — „Най-сетне“, помисли си Малори.
Кет се раздвижи неловко на стола и сви вежди.
— О!
— Добре ли си? — попита Малори.
— Не знам. Ще ме извиниш ли за момент?
— Разбира се. — Той я проследи с поглед, докато ставаше и се отдалечаваше към дамската тоалетна.
Когато се върна, тя каза:
— Моментът не е подходящ, миличък. Толкова съжалявам. Май трябва да ме закараш у дома.
Той я зяпна, опитвайки се да потисне досадата си. Проклетата съдба заговорничеше против него.
— Добре — каза Малори рязко.
Едва не избухна. Щеше да изгуби още пет безценни дни.
Пет минути след като Кет се бе прибрала, на входната врата се позвъни. Тя се усмихна под мустак. Малори бе намерил претекст да се върне и тя се мразеше за това, че бе толкова доволна. Отиде и отвори.
— Кен…
Пред нея стояха Райно и Шадоу. Кет изведнъж се уплаши. Отместиха я и нахълтаха в апартамента. Обади се Райно.
— Ти ли ще оперираш мистър Динето?
Гърлото на Кет бе пресъхнало.
— Да.
— Не искаме да му се случи нещо.
— Нито пък аз — каза Кет. — Сега, ако ме извините, изморена съм и…
— Има ли шанс да умре? — попита Шадоу.
Кет се поколеба.
— При мозъчната хирургия винаги може да се случи…
— По-добре не позволявай да се случва.
— Повярвайте ми, аз…
— Казах, не позволявай да се случи. — Той погледна Райно. — Да вървим.