Всички погледи бяха вперени в Пейдж Тейлър.
Обвиненията на прокурора срещу Пейдж изглеждаха смазващи. Въпреки това Алън Пен бе известен като майстор-магьосник в съдебната зала. Сега беше негов ред да изложи защитата. Щеше ли да успее отново да извади от шапката си бяло зайче?
Алън Пен трябваше да разпита Пейдж Тейлър. Този миг го очакваха всички.
— Джон Кронин беше ваш пациент, нали, доктор Тейлър?
— Да, беше.
— Какви бяха чувствата ви към него?
— Харесваше ми. Знаеше колко е болен, но беше много смел. Оперирахме го от сърдечен тумор.
— Вие ли извършихте операцията?
— Да.
— И какво открихте, докато оперирахте?
— Когато отворихме гръдната клетка, разбрахме, че меланомата е дала метастази.
— С други думи, рак, който е обхванал цялото тяло.
— Да. Метастазите се бяха разпространили чрез лимфните жлези.
— Което означава, че положението му е било безнадеждно? Че никакви героични мерки не биха могли да му възвърнат здравето?
— Никакви.
— И оставихте Джон Кронин на системи?
— Точно така.
— Доктор Тейлър, преднамерено ли въведохте фаталната доза инсулин, за да сложите край на живота му?
— Да.
Внезапно залата зашумя.
„Ама и тя е с железни нерви — помисли си Гюс Венабъл. — Казва го така, като че ли му е дала чаша чай.“
— Ще обясните ли на съдебните заседатели защо постъпихте по този начин?
— Защото той пожела. Молеше ме. Изпрати да ме повикат посред нощ, измъчван от ужасни болки. Лекарствата вече не действаха. — Гласът й беше твърд. — Каза, че не иска повече да страда. Щеше да умре след няколко дни. Умоляваше ме да сложа край на живота му. И аз го направих.
— Докторе, изпитвахте ли някакво нежелание да го оставите да умре? Някакво чувство за вина?
Д-р Пейдж Тейлър поклати глава.
— Не. Ако го бяхте видели… Просто нямаше смисъл да се мъчи повече.
— Как му дадохте инсулина?
— Вкарах го в течността на системата.
— И това причини ли му допълнителна болка?
— Не. Той просто заспа.
Гюс Венабъл скочи на крака.
— Възразявам! Мисля, че обвиняемата иска да каже, че просто е умрял! Аз…
Съдия Йънг блъсна с чукчето.
— Мистър Венабъл, нарушавате процедурата. Ще имате възможност да подложите обвиняемата на кръстосан разпит. Седнете.
Прокурорът погледна към съдебните заседатели, поклати глава и седна.
— Доктор Тейлър, когато дадохте инсулина на Джон Кронин, знаехте ли, че ви е отредил в завещанието си един милион долара?
— Не. Бях смаяна, когато научих.
„Носът й би трябвало да порасне като на Пинокио“, помисли си Гюс Венабъл.
— Никога ли не е ставало дума за подаръци или пари, или пък да сте искали нещо от Джон Кронин?
Страните й леко порозовяха.
— Никога!
— Но сте били в приятелски отношения?
— Да. Когато един пациент е толкова болен, отношението лекар — пациент се променя. Обсъждахме неговите семейни и бизнеспроблеми.
— Ала не сте имали никаква причина да очаквате нещо от него?
— Не.
— Той ви е оставил тези пари, защото е започнал да ви уважава и да ви се доверява. Благодаря ви, доктор Тейлър. — Пен се обърна към Гюс Венабъл. — Обвиняемата е на ваше разположение.
Докато Пен се отправяше към мястото на защитата, Пейдж Тейлър хвърли поглед към дъното на залата. Там седеше Джейсън и се опитваше да изглежда окуражен. До него беше Хъни. До Хъни на стола, на който би трябвало да бъде Кет, се беше настанил някакъв непознат. „Ако беше жива. Но Кет е мъртва — помисли си Пейдж. — И нея убих.“
Гюс Венабъл стана и бавно провлече крак. Погледна към редиците, където седяха журналистите. Всички места бяха заети и репортерите пишеха бързо. „Ще ви дам достатъчно материал за писане“, помисли си Венабъл.
Той дълго стоя пред подсъдимата, като я гледаше внимателно. После каза небрежно:
— Доктор Тейлър… Джон Кронин ли беше първият ваш пациент, когото убихте в окръжна болница „Ембаркадеро“?
Алън Пен скочи вбесен.
— Ваша милост, аз…
Съдия Йънг вече беше ударила чукчето.
— Възражението се приема! Обявявам петнадесет минути почивка. Искам адвокатът и прокурорът да дойдат в кабинета ми.
Щом влязоха в кабинета й, съдия Йънг се нахвърли върху Гюс Венабъл.
— Ходил си на лекции по право, нали, Гюс?
— Съжалявам, ваша милост. Аз…
— Да си видял някъде палатка?
— Не ви разбирам.
Думите й изплющяха като камшик.
— Съдебната зала не е цирк и не смятам да ви позволявам да я превръщате в цирк. Как смеете да задавате такъв провокационен въпрос!
— Извинявам се, ваша милост. Ще перифразирам въпроса и…