Беше Джейсън.
— Здрасти! Обаждам се да ти кажа колко ми липсваш. Какво става при теб?
Пейдж се изкушаваше да му разкаже, да сподели с някого, но беше твърде лично. Засягаше Кет.
— Нищо — рече тя. — Всичко е наред.
— Добре. Свободна ли си да вечеряме заедно?
Пейдж съзнаваше, че това бе повече от обикновена покана за вечеря. „Ако продължавам да се срещам с него, задълбочавам нещата“, помисли си тя.
Знаеше, че трябва да вземе едно от най-важните решения в живота си.
Пое си дълбоко дъх.
— Джейсън… — На входната врата се позвъни. — Джейсън, почакай малко, ако обичаш.
Пейдж остави слушалката и отиде да отвори. На прага стоеше Алфред Търнър.
25
Пейдж замръзна. Алфред се усмихна.
— Може ли да вляза?
Тя се смути.
— Д-да… разбира се. Аз… извинявай.
Докато следеше с очи как Алфред влизаше във всекидневната, изпълваха я противоречиви чувства. Бе едновременно щастлива, възбудена и сърдита. „Защо се държа така? — мислеше си Пейдж. — Той може би се е отбил да ми каже «здрасти».“
Алфред се обърна към нея.
— Напуснах Карен.
Думите му й подействаха като шок. Алфред се приближи.
— Направих голяма грешка, Пейдж. Изобщо не трябваше да ти позволявам да си отиваш. Изобщо.
— Алфред… — Пейдж изведнъж се сети. — Извини ме.
Тя бързо взе телефонната слушалка.
— Джейсън?
— Да, Пейдж. Тази вечер бихме могли…
— Аз… не мога да се срещна с теб.
— О, ако днес е неудобно, какво ще кажеш за утре вечер?
— Аз… не съм сигурна.
Той усети напрежението в гласа й.
— Да не би нещо да не е наред?
— Не. Всичко е наред. Ще ти се обадя утре сутринта и ще ти обясня.
— Добре. — Звучеше озадачен. Пейдж затвори.
— Липсваше ми, Пейдж — каза Алфред. — Аз липсвах ли ти?
„Не. Само дето търча подир разни непознати на улицата и им викам Алфред.“
— Да — призна Пейдж.
— Добре. Знаеш ли, ние просто сме родени един за друг. Винаги сме били.
„Така ли? Затова ли се ожени за Карен? Смяташ ли, че можеш да влизаш и излизаш от живота ми, когато ти скимне?“
Алфред стоеше съвсем близо до нея.
— Нали?
Пейдж го погледна и отвърна:
— Не знам. — Всичко бе твърде внезапно.
Алфред я хвана за ръката.
— Разбира се, че и ти мислиш така.
— Какво стана с Карен?
Алфред сви рамене.
— Карен беше грешка. Все си мислех за теб и как страхотно си прекарвахме. Винаги си действахме добре един на друг.
Тя го гледаше предпазливо и сдържано.
— Алфред…
— Дойдох тук, за да остана, Пейдж. Като казвам „тук“, нямам предвид точно този град. Отиваме в Ню Йорк.
— Ню Йорк ли?
— Да. Ще ти разкажа всичко. Бих пийнал едно кафе.
— Разбира се. Ще направя веднага. Ще стане за няколко минути.
Алфред я последва в кухнята, където Пейдж се зае с кафето. Мъчеше се да подреди мислите си. Толкова отчаяно бе искала Алфред да се върне, а сега, когато бе тук…
— Разбрах много неща през последните няколко години, Пейдж. Пораснах.
— О?
— Да. Знаеш, че през цялото това време работих за Световната здравна организация.
— Знам.
— Тези страни не са мръднали от времето, когато бяхме там като деца. Всъщност някои от тях са в още по-лошо положение. Повече болести, по-голяма мизерия…
— Но ти беше там, за да помагаш — каза Пейдж.
— Да, и изведнъж се събудих.
— Събуди се?
— Проумях, че си пилея живота. Там живеех мизерно, работех денонощно, грижех се за онези невежи диваци, вместо да натрупам куп пари тук.
Пейдж го слушаше и не вярваше на ушите си.
— Запознах се с един лекар, който има кабинет на Парк Авеню в Ню Йорк. Знаеш ли колко печели годишно? Над петстотин хиляди долара! Чуваш ли? Петстотин хиляди долара годишно!
Пейдж го гледаше втренчено.
— Казах си: „Никога в живота си не съм виждал на куп толкова пари!“ Той ми предложи да работя с него — каза Алфред гордо, — затова ние с теб отиваме в Ню Йорк.
Пейдж стоеше, зашеметена от чутото.
— Ще мога да си позволя да наема мансарден апартамент, да ти купя красиви рокли и всички онези неща, които винаги съм ти обещавал. — Той се усмихваше. — Е, изненадана ли си?
Устата на Пейдж бе пресъхнала.
— Аз… аз не знам какво да ти кажа, Алфред.
Той се разсмя.
— Разбира се, че не знаеш. Петстотин хиляди долара годишно е достатъчно голяма сума човек да онемее.
— Нямах предвид парите — продума Пейдж бавно.
— Така ли?
Тя го гледаше внимателно, като че ли го виждаше за пръв път.
— Алфред, когато работеше за Световната здравна организация, нямаше ли чувството, че помагаш на хората?
Той сви рамене.
— Нищо не може да помогне на тези хора. И кой всъщност го е грижа? Ще повярваш ли, че Карен искаше да остана в Бангладеш? Казах й, че нямам намерение, и тя се върна. — Той взе ръката на Пейдж. — И ето ме тук… Нещо си мълчалива. Предполагам, че си зашеметена от всичко това, а?