Пейдж се поколеба.
— Да. Разбира се.
28
На картона му пишеше: „Джон Кронин, бял, мъж, възраст: 70 години. Диагноза: сърдечен тумор.“
Пейдж още не бе виждала Джон Кронин. По график трябваше да му се направи операция на сърцето. Влезе в стаята му с една сестра и един щатен лекар. Усмихна се сърдечно и каза:
— Добро утро, мистър Кронин.
Току-що го бяха екстубирали и около устата му имаше следи от лейкопласт. Над главата му висяха банки на четири системи и тръбичките отвеждаха съдържанието им към лявата му ръка.
Кронин погледна Пейдж.
— Коя, по дяволите, сте вие?
— Аз съм доктор Тейлър. Ще ви прегледам и…
— Как ли пък не! Не ме докосвайте със скапаните си лапи. Защо не ми изпратят истински лекар?
Усмивката на Пейдж се стопи.
— Аз съм сърдечносъдов хирург. Ще направя всичко възможно, за да оздравеете.
— Вие ли ще ми оперирате сърцето?
— Точно така. Аз…
Джон Кронин се извърна към стажант-лекарката и каза:
— За Бога, това ли е най-доброто, което може да предложи тази болница?
— Уверявам ви, доктор Тейлър е високо квалифицирана — намеси се щатният лекар.
— Квалифицирана е колкото задника ми.
Пейдж попита сковано:
— Може би предпочитате да си доведете собствен хирург?
— Нямам такъв. Не мога да си позволя услугите на тези скъпо платени шарлатани. Всички лекари сте еднакви. Интересуват ви само парите. Хич не ви е еня за хората. Ние за вас сме просто парчета месо, нали?
Пейдж се мъчеше да се овладее.
— Разбирам, че в момента сте разстроен, но…
— Разстроен ли? Просто защото ще ми разрежете сърцето? — Той крещеше. — Знам, че ще умра на операционната маса. Ще ме убиете и се надявам да ви осъдят за предумишлено убийство!
— Достатъчно — каза Пейдж.
Той й се ухили злобно.
— Няма да се отрази добре на репутацията ви, ако умра, нали, докторе? Може би ще ви разреша да ме оперирате.
Пейдж усети, че диша тежко. Обърна се към сестрата.
— Искам ЕКГ и пълни химически изследвания. — Погледна Джон Кронин и излезе от стаята.
Когато след час се върна с резултатите, той вдигна очи.
— О, кучката пристигна.
Пейдж оперира Джон Кронин в шест часа на другата сутрин.
В мига, в който го отвори, разбра, че няма надежда. Основният проблем не беше сърцето. Имаше признаци на меланома.
Стажант-лекарят възкликна:
— Божичко! Какво ще правим?
— Ще се молим да не живее дълго.
Когато Пейдж излезе от операционната, в коридора я чакаха една жена и двама мъже. Жената бе на тридесет и няколко години. Имаше яркочервена коса и твърде много грим и лъхаше на тежък евтин парфюм. Беше облечена в тясна рокля, подчертаваща съблазнителната й фигура. Мъжете бяха над четиридесетте, и двамата с червени коси. Заприличаха й на циркова трупа.
Жената се обърна към Пейдж.
— Вие ли сте доктор Тейлър?
— Да.
— Аз съм мисис Кронин. Това са братята ми. Как е съпругът ми?
Пейдж се поколеба. Каза предпазливо:
— Операцията мина добре според очакванията.
— О, благодаря ти, Господи! — възкликна мисис Кронин мелодраматично, попивайки очи с дантелена кърпичка. — Ще умра, ако нещо се случи с Джон!
На Пейдж й се стори като че ли гледа бездарна актриса в лоша пиеса.
— Мога ли да видя сега миличкия си?
— Още не, мисис Кронин. Той е в реанимацията. Предлагам да дойдете утре сутринта.
— Непременно. — Тя се обърна към мъжете. — Хайде, момчета.
Пейдж ги проследи с очи, докато се скриха. „Горкичкият Джон Кронин“, помисли си тя.
Пейдж получи резултатите на другата сутрин. Ракът бе дал метастази по цялото тяло на Кронин. Беше твърде късно за терапия с облъчване.
Онкологът каза на Пейдж:
— Не можем да направим нищо, освен да пооблекчим положението му. Той ще има невероятни болки.
— Колко ще живее?
— Седмица-две най-много.
Пейдж отиде да види Джон Кронин в интензивното. Той спеше. Вече не беше озлобен, язвителен, а безпомощно човешко същество, което отчаяно се бореше за живота си. Беше на респиратор и го хранеха интравенозно. Пейдж седна до леглото му и се загледа в него. Изглеждаше уморен и победен. „Той е от онези, които нямат късмет — помисли си Пейдж. — При всички тези модерни медицински чудеса няма такова, което да го спаси.“ Докосна го нежно по ръката. След известно време си тръгна.
Късно следобеда Пейдж се отби отново при Джон Кронин. Вече му бяха махнали респиратора. Когато отвори очи и я видя, каза сънено:
— Значи операцията свърши, а?
Пейдж се усмихна окуражително.