— Да. Просто минах да видя дали всичко е наред.
— Наред ли? — изпръхтя той. — Какво, по дяволите, ви интересува?
— Моля ви, нека не се караме — рече Пейдж.
Кронин лежеше и я гледаше мълчаливо.
— Другият лекар ми каза, че сте свършили добра работа.
Пейдж премълча.
— Имам рак, нали?
— Да.
— Много ли е напреднал?
Този въпрос поставяше рано или късно всички хирурзи пред дилема. Пейдж отвърна:
— Доста.
Последва дълго мълчание.
— А ще може ли да се лекува с облъчване или химиотерапия?
— Съжалявам. Само ще се чувствате по-зле, без да ви помогне.
— Разбирам. Е… поне поживях добре.
— Сигурна съм.
— Може би няма да повярвате, като ме гледате сега, но имах много жени.
— Вярвам.
— Да. Жени… дебели пържоли… хубави пури… Омъжена ли сте?
— Не.
— А би трябвало. Всички трябва да опитат. Бях женен. Два пъти. Първия път в продължение на тридесет и пет години. Беше чудесна жена. Почина от сърце.
— Съжалявам.
— Няма нищо. — Той въздъхна. — После ме омотаха да се оженя за една фльорца. За нея и за двамата й гладни братя. Предполагам, че е моя вината, бях толкова еблив. Червената й коса ме възбуждаше. Тя е парче и половина.
— Сигурна съм, че тя…
— Без да се обиждате, ама знаете ли защо съм в тази изпаднала болница? Жена ми ме докара тук. Не иска да харчи пари за частна клиника. Така ще останат повече за нея и за братята й. — Той погледна Пейдж. — Колко време ми остава?
— Честно ли?
— Не… да.
— Седмица или две.
— Исусе! И болките ще се засилват, нали?
— Ще се опитам максимално да облекча положението ви, мистър Кронин.
— Наричайте ме Джон.
— Джон.
— Животът е шибан, нали?
— Вие казахте, че сте имали добър живот.
— Имах. Малко е странно да знаеш, че почти е свършил. Къде мислите, че отиваме след това?
— Не знам.
Той се насили да се усмихне.
— Ще ви разкажа, когато отида.
— Сега ще ви дадат лекарство. Мога ли да направя нещо, за да се почувствате по-добре?
— Да. Елате да си поговорим довечера.
Дежурството й изтичаше и тя едва се държеше от изтощение.
— Ще дойда.
Вечерта, когато отиде да го види, Джон Кронин беше буден.
— Как се чувствате?
Той се сви от болка.
— Ужасно. Никога не съм издържал на болки. Предполагам, че прагът ми на поносимост е много нисък.
— Разбирам.
— Запознали сте се с Хейзъл, а?
— Хейзъл ли?
— Жена ми. Фльорцата. Тя и братята й идваха да ме видят. Казаха, че са говорили с вас.
— Да.
— Ама и тя е едно парче, нали? Накиснал съм се до ушите. Нямат търпение да гушна босилека.
— Не говорете така.
— Вярно е. Хейзъл се омъжи за мен само заради парите ми. Да ви кажа правичката, не ми пукаше чак толкова. В леглото наистина беше добра, но после тя и братята й започнаха да стават алчни. Искаха все повече.
Двамата поседяха в уютно мълчание.
— Споменах ли ви, че много пътувах?
— Не.
— Ходил съм в Швеция… Дания… Германия. Били ли сте в Европа?
Тя се сети за деня, когато трите се отбиха в туристическата агенция. „Да идем във Венеция! Не, по-добре в Париж! А какво ще кажете за Лондон?“
— Не. Не съм била.
— А трябва.
— Може би някой ден и това ще стане.
— Предполагам, че не печелите много в тази болница, а?
— Стигат ми.
Той кимна в отговор на някакви свои мисли.
— Да. Трябва да идете в Европа. Направете ми услуга. Идете в Париж… отседнете в хотел „Крийон“, вечеряйте в „Максим“, поръчайте си голяма, дебела пържола и бутилка шампанско и докато ядете пържолата и пиете шампанското, искам да мислите за мен. Ще го направите ли?
— Някой ден ще го направя — отвърна Пейдж бавно.
Джон Кронин я гледаше внимателно.
— Добре. Сега съм изморен. Ще дойдете ли утре да си поговорим пак?
— Ще дойда — каза Пейдж.
Джон Кронин заспа.
29
Малори вярваше сериозно в Нейно величество Сполуката, а след като срещна семейство Харисън, реши окончателно, че тя е на негова страна. Не всеки ден богат човек като Алекс Харисън постъпваше в окръжна болница „Ембаркадеро“. „И точно аз спасих живота му и той иска да ми се отблагодари“, мислеше си Малори, ликувайки.
Той разпита един приятел за Харисън.
— Определението богат изобщо не му подхожда — отвърна приятелят му. — Той е десетократен милионер. И има страхотна дъщеря. Била е омъжвана три или четири пъти. Последния път за някакъв граф.
— Познаваш ли семейството?
— Не. Те не общуват с простолюдието.
В събота сутринта, когато изписваха Алекс Харисън от болницата, той каза:
— Кен, мислиш ли, че ще бъда във форма да дам вечеря след една седмица?