Малори кимна.
— Ако не прекалявате, не виждам пречки.
Алекс Харисън се усмихна.
— Добре. Ти ще бъдеш почетен гост.
Малори изведнъж го обхвана възбуда. „Значи старецът говореше сериозно.“
— Е… благодаря ви.
— Лорън и аз ще те чакаме в седем и половина идната събота. — Той даде на Малори един адрес на Ноб Хил.
— Ще дойда — каза Малори.
„Има си хас!“ Малори беше обещал да заведе Кет на театър точно тогава, но нямаше да бъде трудно да отложи. Беше си взел парите от баса и сексът с нея му доставяше удоволствие. Няколко пъти седмично те успяваха да се срещнат в някоя празна дежурна или болнична стая или пък в нейния или неговия апартамент. „Огънят й е тлеел отдавна — мислеше си Малори доволно, — но веднъж избухнал, ау! Е, скоро ще се наложи да си кажем «ариведерчи».“
В деня, когато трябваше да вечеря със семейство Харисън, Малори телефонира на Кет.
— Лоши новини, бебчо.
— Какво има, миличък?
— Един от лекарите е болен и ме помоли да го замествам. Боя се, че трябва да отложим срещата.
Тя не искаше да покаже колко бе разочарована и колко имаше нужда да бъдат заедно, затова реагира непринудено:
— Е добре, такава е лекарската работа, нали?
— Да. Ще компенсирам друг път.
— Няма нужда от компенсации — каза Кет топло. — Обичам те.
— И аз те обичам.
— Кен, кога ще поговорим за нас?
— Какво имаш предвид?
Знаеше точно какво има предвид. Обвързване. Всичките бяха еднакви. „Използват си сливките за стръв, като се надяват, че ще уловят някой будала да прекара живота си с тях.“ Ала той беше твърде хитър, за да бъде подведен. Когато му дойдеше времето, щеше да се измъкне със съжаление, както бе правил поне десетина пъти досега.
— Не мислиш ли, че би трябвало да определим дата, Кен? Имам да планирам много неща — говореше Кет.
— О, разбира се. Ще го направим.
— Може би през юни. Какво ще кажеш?
„Хич не ти трябва да знаеш какво бих казал. Ако си изиграя картите умно, сватба ще има, но няма да е с теб.“
— Ще го обсъдим, бебчо. А сега наистина трябва да вървя.
Семейство Харисън живееха във фамилна къща като от филмите, разположена насред акри добре поддържана земя. Самата къща сякаш нямаше край. Имаше около двадесетина души гости и в огромната гостна свиреше малък оркестър. Когато Малори влезе, Лорън побърза да го поздрави. Бе облечена в прилепнала копринена рокля. Стисна ръката му.
— Добре дошли, почетен госте. Толкова се радвам, че сте тук.
— И аз. Как е баща ви?
— Живичък и мърда благодарение на вас. В този дом вие сте наистина герой.
Малори се усмихна скромно.
— Просто си свърших работата.
— Предполагам, че и Господ казва така всеки ден. — Тя го хвана за ръка и започна да го запознава с другите гости.
Те бяха от най-висшите кръгове. Присъстваше губернаторът на Калифорния, френският посланик, съдия от Върховния съд и дузина политици, творци и бизнес-магнати. Малори усещаше атмосферата на властта и това го вълнуваше силно. „Ето къде ми е мястото — помисли си той. — Тук, при тези хора.“
Вечерята беше възхитителна и елегантно сервирана. Накрая, когато гостите взеха да се разотиват, Харисън каза на Малори:
— Недей да бързаш, Кен. Искам да поговоря с теб.
— С най-голямо удоволствие.
Харисън, Лорън и Малори се разположиха в библиотеката. Харисън седеше до дъщеря си.
— Когато в болницата ти споменах, че според мен те чака голямо бъдеще, говорех сериозно.
— Ценя доверието ви, сър.
— Би трябвало да имаш частна практика.
Малори се разсмя самоукорително.
— Боя се, че не е чак толкова лесно, мистър Харисън. Частната практика се изгражда бавно и аз…
— Обикновено да. Но ти не си обикновен човек.
— Не разбирам.
— След като свършите стажа си, татко иска да ви уреди да започнете частна практика — намеси се Лорън.
За миг Малори остана безмълвен. Твърде лесно стана. Струваше му се, че живее в някакъв чудесен сън.
— Аз… не знам какво да отговоря.
— Имам купища много богати приятели. Вече разговарях с някои за теб. Мога да ти обещая, че ще бъдеш затрупан с пациенти в мига, в който си закачиш табелата.
— Татко, адвокатите си слагат табели — каза Лорън.
— Каквото и да е. Във всеки случай бих искал да те финансирам. Привлича ли те подобна перспектива?
Малори усети, че му е трудно да диша.
— Извънредно много. Но… не знам кога ще мога да ви върна дълга.
— Ти май не разбираш. Аз имам да ти връщам. Няма да ми дължиш нищо.
Лорън гледаше Малори с топли очи.
— Моля ви, кажете да.
— Бих бил глупак да кажа „не“, нали?