— „Въпрос: доктор Баркър дойде ли в операционната, докато траеше операцията?
— Да.
— И каза ли нещо доктор Баркър на доктор Тейлър? Отговор: «Вие го убихте.»“
— А ето и показанията на сестра Бери: „Въпрос: помолих ви за нещо конкретно, от онова, което сте чували доктор Баркър да казва на доктор Тейлър. Отговор: той й рече, че е некомпетентна… А веднъж й каза, че не би позволил да оперира и кучето му.“
Гюс Венабъл вдигна очи.
— Или има някакъв заговор, по силата на който всички тези уважавани лекари и сестри лъжат по адрес на ответничката, или пък доктор Тейлър е лъжкння. И не само лъжкиня, а патологична…
Задната врата на съдебната зала се отвори и забързано влезе един служител. Той поспря за миг, колебаейки се. После тръгна по пътеката към Гюс Венабъл.
— Сър…
Гюс Венабъл се обърна вбесен.
— Не виждате ли, че…
Служителят прошепна нещо на ухото му. Гюс Венабъл го зяпна смаян.
— Какво? Това е чудесно!
Съдия Йънг се наведе напред и каза заплашително тихо:
— Извинете, че ви прекъсвам, но какво всъщност си въобразявате, че правите?
Гюс Венабъл се обърна възбудено към съдийката.
— Ваша милост, току-що ме информираха, че доктор Лорънс Баркър чака пред съдебната зала. Той е в инвалидна количка, но е в състояние да даде показания. Бих искал да го призова като свидетел.
Съдебната зала забръмча като кошер. Алън Пен скочи на крака.
— Възразявам! — провикна се той. — Прокурорът произнася обвинителната си реч. Няма прецедент за призоваване на свидетел толкова късно. Аз…
Съдия Йънг удари с чукчето.
— Моля адвокатът и прокурорът да се приближат към съдийската маса.
Пен и Венабъл се подчиниха.
— Това е съвсем нередно, ваша милост. Аз възразявам…
— Прав сте, че е нередно, мистър Пен, но грешите, че е безпрецедентно. Мога да цитирам десетки случаи из цялата страна, когато на свидетели са им разрешавали да дадат показания при специални обстоятелства. Всъщност, ако толкова се интересувате от прецедентите, можете да проверите стенограмата на едно дело, гледано в същата тази зала преди пет години. Тогава председателствах съдийския състав — каза съдия Йънг.
Алън Пен преглътна.
— Значи ли това, че ще му позволите да даде показания?
Съдия Йънг се замисли.
— След като доктор Баркър е свидетел по случая и физически бе възпрепятстван да се яви по-рано, в интерес на правосъдието ще разреша да бъде разпитан като свидетел.
— Възразявам! Няма доказателства, че свидетелят е в състояние да даде показания. Настоявам комисия от психиатри…
— Мистър Пен, в тази съдебна зала не се настоява. Тук се моли. — Тя се обърна към Гюс Венабъл. — Можете да разпитате свидетеля си.
Алън Пен остана съкрушен. „Всичко свърши — помисли си той. — Делото ни отиде на кино.“
Гюс Венабъл се обърна към служителя.
— Доведете доктор Баркър.
Вратата се отвори бавно и д-р Лорънс Баркър се появи в съдебната зала. Той беше в инвалидна количка. Главата му бе наклонена на една страна и лицето му бе изкривено от слаба парализа.
Всички наблюдаваха как избутаха бледата крехка фигура с количката насред залата. Когато минаваше покрай Пейдж, той я погледна.
Погледът не беше дружелюбен и Пейдж си спомни последните му думи: „Коя, по дяволите, си въобразявате, че сте?…“
След като Лорънс Баркър стигна пред съдийската маса, съдия Йънг се наведе и попита благо:
— Доктор Баркър, в състояние ли сте днес да дадете показания?
Баркър заговори, заваляйки леко думите:
— В състояние съм, ваша милост.
— Наясно ли сте какво става в тази съдебна зала?
— Да, ваша милост. — Той погледна към мястото, където седеше Пейдж. — Тази жена я съдят за убийство на пациент.
Пейдж трепна като от удар. „Тази жена!“
Съдия Йънг взе решение. Тя се обърна към съдебния пристав.
— Бихте ли заклели свидетеля, моля?