— Добре — каза Димов. — Утре ще си ида и ще ти ги пратя.
— Как утре? — погледна го учудено Олга Ивановна. — Утре няма да имаш време! Утре първият влак тръгва в девет часа, а венчавката е в единадесет. Не, пиленце, днес трябва, обезателно днес! Ако утре ти е невъзможно да дойдеш, изпрати ги по разсилния. Хайде, върви… Тъкмо сега пристига пътническият влак. Гледай да не закъснееш, миличко.
— Добре.
— Ах, как ми е жал да те пращам — каза Олга Ивановна и очите й се напълниха със сълзи. — И защо ли аз, глупачката, обещах на телеграфиста?
Димов бързо изпи чаша чай, взе едно геврече и като се усмихваше кротко, тръгна към гарата. А хайверът, сиренето и белорибицата бяха изядени от двамата брюнети и дебелия артист.
Глава 4
В една тиха лунна юлска нощ Олга Ивановна стоеше на палубата на волжки параход и гледаше ту водата, ту красивите брегове. До нея стоеше Рябовски и й говореше, че черните сенки върху водата не са сенки, а сън, че заради тази чародейна вода с фантастичен блясък, заради бездънното небе и тъжните, замислени брегове, които говорят за суетата на нашия живот и за съществуването на нещо висше, вечно, блажено, би било хубаво да се забравиш, да умреш, да станеш спомен. Миналото е пошло и безинтересно, бъдещето — жалко, а тази чудна, единствена в живота нощ скоро ще свърши, ще се слее с вечността — защо да се живее тогава?
А Олга Ивановна се вслушваше ту в гласа на Рябовски, ту в тишината на нощта и си мислеше, че е безсмъртна и никога няма да умре. Тюркоазеният цвят на водата, какъвто по-рано никога не беше виждала, небето, бреговете, черните сенки и смътната радост, която изпълваше нейната душа, й шепнеха, че ще стане велика художничка и че някога там, отвъд далечината, отвъд лунната нощ, в безкрайното пространство я очакват успехът, славата, обичта на народа… Когато, без да мигне, дълго гледаше в далечината, привиждаха й се тълпи от хора и огньове, чуваше тържествени звуци на музика, викове на възторг, а самата тя е с бяла рокля, сред цветя, които се сипеха върху нея от всички страни. Мислеше също за това, че до нея, облакътен на борда, стои истински велик човек, гений, божи избраник… Всичко, което той беше създал досега, бе прекрасно, ново и необикновено, а онова, което щеше да създаде с течение на времето, когато с възмъжаването ще укрепне и неговият рядък талант, всичко ще бъде поразително, неизмеримо високо и това се вижда по лицето му, по начина, по който се изразяваше, и по отношението му към природата. За сенките, за вечерните тонове, за лунния блясък той говореше някак особено, със свой собствен език, така че човек неволно усещаше обаянието на неговата власт над природата. Самият той беше много красив, оригинален и животът му, независим, свободен, чужд на всичко житейско, приличаше на живота на птица.
— Става хладно — каза Олга Ивановна и потръпна.
Рябовски я загърна с мушамата си и каза тъжно:
— Аз се чувствам във вашата власт. Аз съм роб. Защо днес сте тъй очарователна?
Той през цялото време я гледаше, без да откъсне поглед, а очите му бяха страшни и тя се страхуваше да го погледне.
— Аз безумно ви обичам… — шепнеше той, дишайки в бузата й. — Кажете ми една дума и аз няма да живея, ще зарежа изкуството — бъбреше той силно развълнуван. — Обичайте ме, обичайте ме…