Атанас Лазаров
Лен и Линда
Ленард шофираше стария си Олдсмобил по шосе №5 на път за Кинкгроув. Беше една от онези свежи сутрини, когато слънцето на пук на студената зима изгряваше с обещанието за един ясен и слънчев ден, макар и с разбираемите ниски температури. Снегът хрущеше под зимните гуми на колата. В купето беше топло, парното работеше на максимум и успокояваше с бученето си. Ленард врътна копчето на радиото, за да внесе малко разнообразие. Чу се музика, приятна. Някаква групичка свиреше и мелодията беше добра по един не особено ангажиращ начин. Лен така и не можеше да ги запомни тия нови групи. Имаше чувството, че никнеха като гъби след дъжд. Днес ги има, утре идват други. И това го дразнеше. Нямаше ги вече ония стари времена, когато рокът си беше рок и музиката — музика.
Започна емисия новини. За чиновник, какъвто беше Лен, следенето на новините бе едно от задълженията във фирмата, в която работеше. А и времето му минаваше по-бързо. Но сега не му беше до никакви новини. Пътуваше към Кинкгроув, или по-точно към една вила на 4-5 км от градчето. Щеше да прекара уикенда си там заедно с най-красивата жена на света. На 34 години беше щастливо женен от 1 месец и два пъти повече въодушевен от перспективата за следващите 48 часа. Линда, съпругата му, бе жена с красива усмивка, русо-кестенява коса и умни очи. Тя работеше нещо, свързано с рекламния дизайн, но какво точно, Лен все още не бе проумял.
Бяха наели една красива вила, доколокото можеше да се съди от брошурата, във вилната зона на Кинкгроув. Източното изложение на верандата предразполагаше към хубави утрини през лятото с чаша чай в ръка, но сега беше зима и човек по-скоро би се пързалял с шейна, отколкото да пие чай навън.
Линда го чакаше там от предния ден. Бяха планували да заминат заедно в петък след работа и да се нарадват на цели три хубави нощи заедно. След няколко категорични отказа на г-н Невил, шефът му, да оставят тримесечните отчети за другата седмица, Лен трябваше да работи до около 21.30 ч. за да се справи. Разбраха се с Линда тя да отиде още в петък и да подготви нещата, а той щеше да я изненада рано на другата сутрин. Не че гореше от желание да я оставя да ходи сама, но тя му каза, че и без това няма какво да прави, а и не иска да си стои вкъщи. И тои се съгласи.
Мамка му на Невил! Лен въртя копчето на радиото, докато не намери музика. Този път се сети, Крис Айзък пееше своята странна игра. Хубава песен, макар и малко тъжна. Отпусна се на седалката. Облегна глава назад. Доставяше му удоволствие да шофира. Приятно му беше така, вътре в колата на топло, като знаеше какъв студ е вън. След още около половин час ще стигне отбивката за градчето, после още десетина километра да него и пет до вилата. И щеше да е там. Там. При неговото ангелче. Усещаше се, че понякога в мислите си използва такива думи за нея — умалителни. Това бе нещо непривично и странно за него. Разбираше, че малко или много се е променил откакто я срещна и се надяваше да е за добро. Спомни си как се бяха зпознали и още благославяше деня. Този път Невил беше от добрата страна. Изпрати го до една фирма, с която работеха да вземе документи, от които спешно се нуждаеха. Обедната почивка го свари на улицата, тъкмо излизащ от сградата. Лен реши да хапне в някой от близките ресторантчета за малко разнообразие. И без това тези, до които работеше и се хранеше ежедневно, му бяха втръснали. Обстановка, келнери, имаше чувството, че и менютата е научил наизуст. Не очакваше някакъв нов вид храна, но … кой знае.
Огледа близките ресторантчета и се ядоса. Та те приличаха досущ на неговите. Тогава с отвращение и малко инат реши да обядва в някоя закусвалня набързо и да си отиде в уютната кантора. Първото изпречило му се подходящо място беше претъпкано, но Лен се устреми с твърда решителност да влезе и да се нахрани, та ако ще и камъни да се изсипят от небето.
Тогава не разбра какво стана и почувства. И сега не можеше да го разбере. Просто реши, че на всяка цена трябва да влезе там. И той го направи. Влезе, огледа се — само тела в костюми, в дънки и маратонки, във всякакви възможни дрехи. Нареди се на опашката, въоръжи се с търпение и зачака да му дойде реда, като сменяше тежестта на тялото си от крак на крак. Най-сетне си поръча заветния чийзбургер с пържени картофи и кола и се зае с решаването на другия не по-малко лесен въпрос. Къде да седне? Огледа се. Хора. Пак се огледа. Тогава Я видя. Стоеше на един висок стол, а пред нея имаше хамбургер с отпечатък само от една хапка. Профилът и беше съвършен. Гледаше напред. Лен имаше чувството, че тя не беше тук, в закусвалнята, а се рееше нейде из дебрите на съзнанието си. Огледа се за трети път. Не искаше да сяда на стола до нея и да го види как ръфа от чийзбургера.