Седна до нея. Просто алтернативите му бяха ограничени до местата до един скитник, един висок джентълмен, който попиваше вратовръзката си от накапалия кетчуп (мястото до него беше много мръсно) и до Нея. Събра целия си кураж, измънка дали е свободно. И след едно отнесено „Да, да, разбира се“ и едно кимване от нейна страна той се настани. Гризна веднъж, и задъвка бавно и с плътно стиснати устни. След малко апетитът му се изостри и — мамка му! — той задъвка както се хранеше — бързо и на големи хапки. Всичкото, което можа да направи, бе да й обърне малко гръб. Не веднъж се бе ядосвал на постъпката си.
Парченце сирене падна на панталона му. Махна го, но видя, че е останало малко петно на панталона. И тогава не разбра какво го накара да направи това, и то в пълно противоречие с природата му. Но той се обърна към Нея с безпомощен поглед, питащ — а сега какво да правя? Тя явно не бе забелязала петънцето и той сведе поглед към него. От вътрешната страна на панталона, на еднакво разстояние от коляното и ципа му.
— Май ще има нужда от химическо чистене, а? — тя видя петънцето.
И двамата се засмяха. После не разбра какво стана, но докато се усети, те двамата разговаярха за това къде работят, кога почиват и колко вредно е това бързо хранене. И тогава той, като не смееше и да очаква положителен отговор, я покани на вечеря след работа. Тя наистина му отказа вечерята, но каза, че за едно ободряващо кафе, пак след работа, няма нищо против. И така, мина първото кафе, после второ и трето. Дойде първата вечеря, първият уикенд заедно и без да разбере, той се оказа женен за нея. Чувство велико и прекрасно. Много пъти се беше будил посред нощ и се чудеше дали това е сън. После чуваше равномерното й дишане до себе си, усещаше мириса на косите и топлината на тялото й и разбираше, че това не е сън.
Смени станцията. След тези мисли музиката беше започнала да го дразни. Завъртя копчето и радиото замлъкна. Искаше му се да е по-скоро при нея.
Увеличи скоростта. До тогава бе поддъражал около 80 км/ч, което при снега беше нормална скорост, но сега стрелката на скоростомера сочеше около 110 км/ч. Олдсмобилът работеше без грешка, гумите бяха специално за такива условия, при това ги беше купил преди две седмици. Наближаваше малък завой и Лен намали скоростта. Явно идваше отбивката за Кинкгроув, защото местността бе започнала да преминава в полупланинска и завоите започнаха да зачестяват. Излезе на прав участък и стрелката на скоростомера пак започна да се движи на дясно. Започна да се изкачва, влезе в един завой. Завоят свърши, а слънцето го удари като чук в лицето и очите. Вдигна ръка на челото, за да вижда по-добре, намали, сети се да спусне сенника. И тогава го видя. Огромен скален къс, откъснал се от надвисналите скали приближаваше стремглаво към него. Направи маневра на дясно и отиде, колкото можа в края на пътя, увеличи скоростта и в този застинал миг камъкът се вряза в задната част на Одсмобила. Лен почувства движение, колата се въртеше около остта си и приближаваше стремглаво края на пътя. А мантинела точно в този участък липсваше.
Видя тунела. Сивата светлина ставаше все по-ярка. Докато не прерасна в светкавично бяло и синьо. Тъмнина.
Какво става? Къде съм? К’во става, мамка му?!
Проблясък. И всичко започна бавно да изплува като от мъгла пред Лен.
— Не бой се, приятелче, страшното мина.
— Какво страшно? Какво минало? Къде съм?
— Нормална реакция. Реагира адекватно. Случй №54 от 22 ноември. Кой е следващият?
На Ленард му се струваше, че не говорят на него или нещо не беше разбрал.
— Хей, какво става тук?
— Няма страшно, приятел. Просто се нареди на опашката, както всички останали! Всичко по реда си.
— Ама къде съм?
Човекът в сивите дрехи се усмихна, благо и покровителствено.
— Още ли не си разбрал?! Ами — в Отвъдното. Или по-точно в неговото преддверие.
— Ама, как… какво… — още не беше довършил, когато го избутаха към опашката и неговото място зае следващият.
Всички чакаха. Лен се опита да завърже разговор с човека пред него. Но след като изслуша тирадата от мрънкания и хленчения, когато оня се успокои, нямаше никакво желание да опитва отново.
Видя, че приближават две бюра, на които стояха някакви чиновници. Странно и някак познато му се стори, че единият беше изцяло в черно, докато другият — изцяло в бяло. Те говореха помежду си, обсъждаха разни неща, а човекът пред тях само слушаше и кимаше. После се подписа на черното бюро и влезе във врата зад него. Стомахът на Лен се сви. Май запчваше да разбира. Колкото и глупаво да звучаха приказкте за Рай и Ад, май наистина имаше нещо такова.