— При мен ли идваш, пиленце? — широка и невинна усмивка.
Лен тръгна към нея като хипнотизиран. Бели и равни зъби, тънък и прав нос стоеше в средата на лице, украсено с няколко лунички. Ленард се приближи. Искаше му се да й набере най-хубавия букет от цветя, който съществуваше. Влязоха във вилата.
Лампата загасна, но камината светеше и пукаше от големите цепеници в нея. Всичко беше много старо и същевременно много уютно.
— Седни, вечерята е готова. — тя отвори друга врата и се понесе приятна миризма. Лен седна на масата, от която хвърляше отблясъците си свещ върху бяла покривка. Двете чаши за вино лъщяха приятно.
Та тя беше толкова красива. Какво трябва да направя? И какви бяха тия истории за 51-годишни …. Мислите пробягваха една след друга през главата на Лен. И докато се усети, тя беше поставила на масата блюда за двама и стоеше пред него.
— Добре дошъл, Лен! Аз съм Марта и се радвам, че си мой гост. Надявам се храната да ти хареса.
— Да, благодаря. Но аз… а-аз имам работа. Изпратиха ме със задача.
— Сега хапни и се отпусни. За работа ще говорим по-късно. А сега искам да ми кажеш какъв беше докато беше жив. С какво се занимаваше, как живееше, с кой, добър ли беше живота ти? Всичко, искам всичко да знам.
И докато се усети, той й разказваше. Всичко. За обикновеното му детство, за не по-различното му настояще, докато не се появи Линда. За големите надежди, разочарования, и малките радости. Доляха чашите с вино и тя донесе още една бутилка. Часовник нямаше никъде, а и времето беше без значение. Виното намаляваше, а думите не спираха. И когато бутилката се изпарзни, Лен беше оголил душата си пред тази диво хубава непозната.
— Мисля, че е време да си лягаш, Лен! Леглото е в другата стая. След малко идвам.
Лен отиде, съблече си и се свря под завивиките. Виното беше много хубаво и той вече се унасяше, когато усети топлина до себе си. Търсещ дъх намери неговия. Това беше Линда… или не? Има ли значение, когато тялото изгаряше, а дъхът пресекваше в екстаз.
Зората се показваше, когато Лен се унесе.
Събуди се. По положението на слънцето през прозореца трябва да наближаваше обяд. Легото беше празно. Лен се огледа, полежа загледан в тавана, стана и се облече. Отиде в другата стая — пак никой. На масата имаше закуска. Чаят ухаеше на гора. Но на Лен не му беше до ядене.
Истина ли беше? Или сън? Но къде се намираше изобщо? Объркан излезе от вилата, небето беше ясно, морето се плискаше в брега долу и ни следа от това приказно същество. Лен влезе обратно в стаята, реши, че ще е по-добре да хапне, и омете цялата закуска.
Седнал на плажа с плискащи се на няколко метра от него вълни, Ленард се удивляваше на най-прекрасната грешка в неговия живот. Помисли си за Линда. Може би нямаше да я види повече. Кой знае какво щяха да му кажат ония тъпанари в Отвъдното?! Не трябваше да става така. Господи, а сега какво?
И след някакво изкривяване на материята и времето Лен се намери седящ на стола пред бюрото на Нат.
— Поздравления, приятелю! Само да знаеше твоята мадама „долу“ на какво се подложи, за да се върнеш. Направо ме учуди. Ти успя! Рано сутринта нашата служителка дойде при мен и се отчете, и то с какъв отчет само да знеш… такова нещо не бях виждал от векове! Може би и ние малко сгрешихме, като те пратхме при нея, защото, като си помисля, при нея май не е ходил мъж бая отдавна. Но, е, такъв ти бил късмета. Така или иначе, ти успя! Поздравления!
Не си струва да се описва изражението на Лен при тез думи. Достатъчно е да се спомене, че гледаше с погледа на смарангясана овца.
— И тъй като, предполагам, бързаш да се върнеш „долу“, само си сложи подписа на тази бланка и отпрашваш.
Докато подписваше, Нат обясняваше как Лен ще се върне в неговия си свят, в неговата си кола, същия Лен, само че десет минути преди фаталното събитие и ще си има спомени от това, което е преживял тука, за да му държи влажно. И да бъде по-внимателен, защото втори шанс нямало да има.
И след още пожелания за успехи и не много скорошно виждане пак, Лен усети как шофира. Огледа се. Беше същата онази сутрин, всичко беше бяло от сняг, а слънцето се беше показало и даряваше земните твари с топлината си. Скоростта се увеличваше и Лен напредваше по пътя си към Кинкгроув. Изведнъж се усети, спомените му заблестяха в главата като светкавица.
Веднага намали скоростта. Сега се влачеше с някяви си 60 км/ч. Пусна си сенника над стъклото, и пак намали. Реши, че ще е по-добре да спре поне за малко и да се освежи, пък и никак не му се искаше да отиде на ония завой по същото време. Хрумна му, че може всичко да се повтори. Отби на една бензиностанция, напълни резервоара и влезна в кафенето. Усмихната сервитьорка му донесе кафе и сандвич. Лен не бързаше. Пиеше бавно от кафето и мислеше. Накрая стигна до заключението, че всичко това е било сън, но прекалено реален сън. Нямаше да допусне това да се повтори и щеше да го помни дълго, ако не и за цял живот. Чувстваше се късметлия, един от най-големите.