Огромно бедствие за хората по време на блокадата било да си изгубиш купоните. Най-често подозирали крадците, но както мисли Лидия Гинзбург, това явление, което станало масово, било „последица и от изтощаването, и от прекомерното напрежение“. Първите заявления за изгубени купони са от октомври 1941 г., но този проблем е актуален и през лятото на 1942 г. Едва ли не всеки ден се срещали хора, на които са им откраднали купоните в столовите, по учрежденията, в трамваите. През октомври 1941 г. са били възстановени 4800 изгубени карти с купони, през ноември – 13 хил., а пред декември – 24 хил. За мащабите на града това не било толкова много (били издадени около два милиона карти с купони), но властите предполагали – и с основание, – че броят на изгубените документи само ще расте. Мненията на ръководителите на града били разделени. Жданов, Кузнецов и Павлов били против да се издават нови купони, Попков и секретарят на Градския комитет на ВКП(б) Яков Капустин възразявали. Но важно било мнението на Жданов. На 12 януари 1942 г. Ленинградският изпълнителен комитет забранил замяната на изгубени купони с нови. Споменаването, че при извънредни случаи може да се извърши замяна, което присъствало в документите за директивата, се превърнало в своеобразна вратичка, която трябвало да смекчи категоричната забрана, а по-късно довело и до мълчаливата ѝ отмяна. По това време настъпва епидемията от смъртни случаи и вече няма възможност прецизно да се прецени дали един случай е извънреден, или не е. Както и да е, точно през януари 1942 г. в много от районите на града повечето заявления за изгубени купони били удовлетворени.15
По време на блокадата много от хората били убедени, че редът за издаване на нови купони е прекалено бюрократичен. Инспекторите трябвало да посетят подалите молба по домовете и да разпитат съседите, за да разберат в какви условия живеят. След това разследване пишели акт, който служел като основание за решаването на проблема. По принцип смяната не била равностойна: най-често давали купони за месец или за десет дена, но с по-ниска категория. Процедурата можела да продължи няколко дена, което било прекалено дълго за изтощените хора и честно казано била безсмислена. Военният прокурор на града Антон Панфиленко пише в докладна, че до 22 януари 1942 г. в Петроградски район останали неразгледани 110 заявления, постъпили между 5–10 януари, а в Кубишевски район от приетите до 10 януари 1006 заявления били разгледани само 590.16
Но едва ли са можели да пратят инспектор на всеки адрес, от който е подадено заявление, нямали нито сили, нито средства, нито сътрудници. Хората, изгубили купоните си, трябвало сами да събират купища официални документи, справки и обяснения, неведнъж да обикалят кабинетите и да се редят на големи опашки в регистрационното бюро и нещо, което не бива да не споменем, да бъдат оскърбявани от чиновниците. Неведнъж е споменавано, че са били груби. Изнервени от безкрайния поток от хора, пресипнали да спорят с тях (често сред посетителите имало и мошеници, които се стремели да измамят другите), те се чувствали безнаказани, не се притеснявали да демонстрират лошите си чувства към хората, които зависели от тях и се бояли да им противоречат. На 18 януари 1942 г. Любов Шапорина пише за служителките в регистрационното бюро: „И двете са полуинтелигентни, груби. От девети идвам през ден, вместо купони втора категория... ми пробутаха трета, за тези без доходи. Сбъркали и сега се гаврят с мен. Крещят: „Махайте се.“ Тя присъствала и на друга сцена: „Възрастна, много мила дама моли да прехвърлят купоните на зет ѝ от работното място на адреса, където живее. „Няма кой да иде, зет ми е болен, умира, и внукът ми е болен, а аз не мога да вървя толкова...“ Напразно. Казали ѝ: „Докарайте го в ковчега.“17 Често сред служителите в бюрата имало и хора милосърдни, честни, порядъчни, готови да помогнат бързо – толкова по-тъжно е, че имало и такива, които не ценели живота на другите.