Четвърта глава.
Храната
„Чух какво си говорят мъж и жена, които ме настигнаха – „...и това сме го пробвали през смъртоносното време“ – спомня си Виталий Бианки, който пристигнал в Ленинград през пролетта на 1942 г.1 Наистина трябвало „да опитат“ всичко хората, оказали се на дъното на блокадата, които нямали „връзки“, които били нежелаещи и неспособни безмилостно да се борят с лакти – те трябвало „да опитат“ даже най-отвратителната „гадост“ от хранителни сурогати.
След първите бомбардировки в началото на септември 1941 г. в града сериозно намалели доставките на храни, а от 8 септември, когато градът бил напълно блокиран от немската армия, по магазините и в столовите бързо изчезнали „цивилизованите“ продукти. През първата половина на септември на два пъти намалили дажбите за хляб – на 2 септември (до 600 грама за работниците и инженерно-техническите кадри, 400 грама за чиновниците, 300 грама за хората без собствени доходи и за децата) и на 8 септември (съответно до 500 и 300 грама). От 6 септември увеличили примесите в хляба (ечемик, овес, малц), а от 24 януари те достигнали 40%.2 „Никъде не можеш да намериш мляко, няма масло или по-точно почти няма“ – пише на 18 септември 1941 г. Любов Шапорина.3 През ноември продали 55,6 тона краве мляко и 569,71 тона соево мляко.4
Всичко се променяло бързо и неудържимо. Както често се случва, настанала паника. В магазините и аптеките изкупували всички продукти и лекарства, при това и залежалите, които преди никой не искал да вземе. През октомври 1941 г. спрели да продават месо. Още в началото на октомври мнозина вече усещали глада поради намаляването на нормалната дажба захар и елда.5 „Чакам да видя кога ще мога да си купя рибка или саламче (100 и 150 грама) – пише в писмо от 5 октомври 1941 г. до майка си малкият В. Малцев.6 На 27 октомври 1941 г. Теодосий Грязнов разказва в дневника си, че решил да прибегне до лепило от картофено брашно и възкликва: „Ядох лепило! Какво ли още ще доживеем“, но всичко, случило се по-късно, надминало и най-лошите му предчувствия.7 В края на октомври събирали и купували пръстта от Бадаевските складове, напоена със захар и смесена с пепел – както споменават очевидци, това били „овъглени късове“ и „шлака“. Пълнели с нея кофи, наливали вътре вода и чакали калта и камъчетата да паднат на дъното – изливали водата, прецеждали я няколко пъти и я преварявали. През септември–октомври ходили да копаят картофи близо до фронта в Ржевкаl, по полетата на Старая Деревня събирали корени и почернели, изгнили листа от зеле.
„Сега всички мислят само за прехраната, търсят кюспе, трици“ – записва в дневника си Любов Шапорина на 30 октомври.8 През октомври вече слагали хляб в супата, искали да е по-засищаща. Месец по-късно Фьодор Никитин споменава, че в нормална се превърнала „рехава водичка и за закуска, и за обяд, и за вечеря“; пак тогава вече не изхвърляли обелките от картофи.9 „За да хапнат“ не се гнусели от каквато и да е работа и приемали да я вършат и за най-нищожно възнаграждение. Василий Чекризов разказва, че на 12 ноември приел да дежури в завода за 125 грама каша.10 През ноември вече всички усетили глада, малцина успели да се запасят, живеели ден за ден. И всеки преживян ден бил по-тежък от предходния.
Впрочем имало малко „цивилизовани“ продукти и на държавни цени ги продавали само в рамките на дажбите с купони. Основен герой бил хлябът. През септември 1941 г. спрели да дават бял хляб с купони. Още известно време той можел да се намери по лавиците на магазините със свободни цени (което дразнело хората), но и тях затворили. Нямало достатъчно брашно и затова от ноември 1941 г. в хляба добавяли примеси – първо брашно от овес, ечемик или соя. По-късно все по-често използвали хидроцелулоза, която достигала четвърт от теглото на хляба. Хлябът бил тежък и влажен, с трици, като използвали и костно брашно. Едва от края на януари 1942 г., когато в града докарали брашно от Съединените щати, качеството на хляба се подобрило. „Хлябът е толкова прекрасен, вкусен, чудесно изпечен, с хубава коричка, плаче ти се, че толкова малко може да изядеш“ – пише в дневника си на 30 януари 1942 г. Иван Жилински.11 През февруари 1942 г. хлябът бил по-сух, а през октомври в някои хлебарници даже продавали франзели от пшенично брашно.
Обикновено отпускали месото с купони на нищожни порции по 100–200 грама на месец, което въобще не можело да задоволи и най-минималните нужди от белтъчини. А и невинаги го имало, понякога го замествали с други продукти. В столовите хората давали купоните за месо, за да вземат купичка супа, правели го с нежелание, много по-лесно било да се разделят с талоните за елда. Даже някои предпочитали да ядат месото сурово, тъй като мислели, че като се вари или пържи, то губи някои от най-ценните си съставки. Рядко давали салам вместо месо. Най-много хвалели чудесното американско месо: „такова не сме яли и преди войната“12, рядко го имало, но в дневниците винаги го споменавали.