В Ленинград най-дефицитни били плодовете и зеленчуците. Почти никой не бил виждал пресни плодове. Дълго помнили, че през януари 1942 г. дали на децата като подарък за Нова година по една мандарина. „По-добре беше в районните комитети. Там даваха консервирани плодове. Откъде имаше толкова много? Хранехме се с тях. Случваше се: изядеш една консерва и си сит“ – разказва председателят на районния съвет на Василевския остров А. Кусков.20 Но по време на първата блокадна зима обикновените ленинградчани не можели и да мечтаят за такива деликатеси. От време на време се сдобивали с някой и друг плод – от роднини, от приятели, от познати, от подаръците, изпратени на „трудещите се в Ленинград“ от източните части на страната.
Няма смисъл да се опитваме да разберем за кого в онова време плодовете са били основна храна. Не всеки можел да има и зеленчуци. Не един от живелите по време на блокадата е разказвал как през есента на 1941 г. ходили по полята близо до фронта, за да търсят кочани и изгнили листа от зеле. Трябва да споменем, през септември 1941 г. прибирането на зеленчуците (картофи и зеле) в крайградските райони е било организирано много лошо. Това може да се обясни донякъде с хаоса, който настъпил със стремителното настъпление на немската армия към Ленинград – съдбата на града висяла на косъм и никой не можел да каже какво ще се случи утре. Основен проблем било извозването на зеленчуците. За целта в някои райони имало само по един-два камиона на ден, почти никой не искал да работи на полето, производителността била ниска, а условията на бита за мобилизираните граждани (във всеки от селските райони за прибирането на реколтата трябвало да помагат жителите на „прикрепените“ към тях квартали в града) не били от най-добрите. Неприбраните зеленчуци били крадени или в най-добрия случай давани на намиращите се наблизо военни поделения. От 10 тона картофи, събрани и неизвозени в колхоза „Пахар“ (Слуцки район), за три дни били откраднати 6 тона.21
На някои места прибирането на зеленчуците било по-организирано и подредено. Тъй като не достигали работници, за прибиране на картофите от нивите на колхозите привличали и граждани, като им се разрешавало да вземат за себе част от събраното. Но това било по-скоро изключение. И след като приключило „смъртоносното време“, за ленинградчани пак нямало картофи. През лятото на 1942 г., когато Ленинград буквално обрасъл със зеленчукови градини, почти не сеели картофи – очевидно в изгладнелия град не бил останал разсад.
През първата блокадна зима лукът бил с цената на злато. Той не само спасявал от авитаминоза, но можел и да помогне срещу крайно неприятния вкус на някои храни от сурогати.
Едва се стопил снегът и покарала тревата и подпухналите, обезобразени от скорбута жители на града затърсили навсякъде витамини, буквално под краката си. На 28 май 1942 г. Л. Ходорков видял на пътя труп на жена, а „до нея две торбички с накъсана трева“22. Събирали корени от живовляк, лайкучка, репей, не пренебрегвали и водораслите, а понякога и някаква „къдрава тревичка без име“23. Лекарите твърдели, че ползата от тази трева е минимална, казвали, че ако я свариш, витамин С се изпарява, но това не спирало никого, особено ако наблизо имало парк.
Най-много се търсела коприва, но в Ленинград я обирали още щом я видели. Можела да се намери само извън града. Корените на глухарчето били деликатес („като ги свариш, са като картофи“), освен това киселецът „още не пораснал и го късат“24. Властта не се решила веднага да подкрепи подобна „дейност“. Защото фактът, че хората са започнали да ядат трева, не говорел добре за това как те „се грижат за трудещите се“. Едва на 19 юли 1942 г. с решение на областния и на градския комитет на ВКП(б) била узаконена продажбата на диворастящи, годни за ядене треви – когато впрочем всеки в града ги използвал и без да са му разрешили „отгоре“. Ботаническият институт спешно публикувал серия брошури с инструкции как и какво да се готви от дивите и културните треви, но обикновено хората варели нещо както си знаят и каквото имат. Не се знае дали е била популярна брошурата „Чай и кафе от диворастящи и културни растения в Ленинградска област“, но може тази брошура да е намалила хранителните отравяния.
Грижата за зеленчуковите градини се смятала за държавна работа. За целта предоставили на предприятията и на учрежденията около 7 хил. хектара пустеещи земи близо до града, но очевидно не всичките били засети. По-сигурно изглеждало да се отглеждат зеленчуци вътре в града, където по-лесно можели да ги опазят. Но надеждата на хората, че ще могат да си купят зеленчуци в магазините, бързо се изпарила. Застудяванията настъпили неочаквано рано: на 31 август 1942 г. Най-силно били засегнати краставиците и доматите. От дневника на Василий Чекризов много ясно се разбира как непрекъснато пресъхвало ручейчето зеленчуци, предназначено за продажба без купони, от което очаквали толкова много. Той пише на 28 септември 1942 г.: „Отбих се в Смоленския пазар. [...] Продават листа цвекло, моркови, ряпа и пр. и евтино (1 руб. за кг), но големи опашки. [...] народът купува много, за да прави зимнина.“ На 5 октомври 1942 г.: „Отидох на Смоленския да купя зеленчуци. [...] На два тезгяха държавните продавачки предлагат листа, но има много големи опашки. Купуват с чували, за зимата. [...] Не се реших да се наредя, тъй като щеше да е поне 2–3 часа, ако не и повече.“ На 19 октомври 1942 г.: „...исках да купя нещо зелено, но... но няма нищо. На целия Смоленски пазар само един продава зеле... по 100 руб. за кг. На Малцевския пазар зелето е по 120 руб. за кг, на този пазар купувачите са повече от зеленчуците. [...] Когато привърши прибирането на зеленчуците, цените не само не намаляха, но се повишиха.“25 Не ставало дума за никакво сезонно намаляване на цените. Ирина Зеленска специално споменава колко стабилни са били цените на пазара през втората половина на септември 1942 г.: морковите и цвеклото по 40–50 рубли за килограм, зелето – 100 рубли. Картофите били малко, продавали ги на „пазарната“ цена на един хляб за 350–400 рубли.26