Подаръци пращали рядко и те можели само за малко да помогнат за глада. Най-силно се усещала липсата на белтъчини. Много бързо преминали от обичайните видове месо (свинско и говеждо) на конско. Още в началото на октомври 1941 г. в столовите вече продавали кюфтета от конско месо. Първоначално това предизвикало шок, но бързо свикнали. „Не са лоши и очевидно са хранителни“ – пише в дневника си на 12 ноември 1941 г. Василий Чекризов.31 Дори литераторите, които живеели по-добре от другите, не отказвали конско – опитала го дори председателката на Ленинградското отделение на Съюза на писателите Вера Казимировна Кетлинска.32 Но за мнозина по време на блокадата даже конското било деликатес. Мъжът на Евелина Соловьова, инвалид от войната, успял да го получи от зоологическата градина едва със специална бележка от бюрото на „Обработка на дивеч“. С. Мухина, която работела на градската електростанция, пише за храните от конско като за „малка радост“. „Разбрахме, че в намиращ се наблизо совхоз са останали няколко кончета. За един от празниците от едното ни направиха кюфтета, на всеки по едно. Гарнитурата беше от останалия фуражен овес – по друго време нещо, което въобще не би ставало за ядене. Но колко бяхме щастливи.“33
През „смъртоносното време“ използването за храна на месото на кучета и котки е нещо нормално. Най-напред изчезнали кучетата, те и без това не били много и не можели дълго да гладуват като хората. Всеволод Иванов цитира в дневника си разказа на художника Власов: „В началото не ядяха собствените си кучета, а труповете им подаряваха на приятели, но по-късно вече ги ядяха.“34 Най-често осолявали месото и то стигало за няколко месеца. „Казват, че е много вкусно“ – пише в дневника си на 10 декември 1941 г. Александър Болдирев35, а като видял „живо куче“ на 28 ноември 1942 г., написал: „Това е невероятно.“36
Най-често ядели котки. Започнали още в началото на октомври 1941 г., макар гладът все още да не се усещал толкова силно както по-късно. Не било трудно да се хванат гладните котки, които сами отивали при хората. През втората половина на ноември 1941 г. котките изчезнали от улиците в града, на сметищата намирали кожите им. През ноември една котка струвала 40–60 рубли, а през декември – 125.37 През януари 1942 г. Дмитрий Лазарев прочел обявление, залепено на уличен стълб: „Заменям златен часовник за котка.“38
През януари 1942 г. котешкото се превърнало в деликатес. Когато молели някого да им даде котка, обяснявали, че имат болни деца – очевидно цената на този подарък била толкова висока, че използвали най-убедителен аргумент. В началото на хората, които ядели котешко, им се гадело, но после привикнали. „Чудесно бяло месо“ – това е оценка от началото на декември 1941 г. И не се отказали да го ядат и по-късно, когато дажбите сериозно се увеличили. „Пак чух да мечтаят за котешко като за висш деликатес. По-добро е от кучешкото, макар и то да не е лошо. Впрочем много е хубава супата от кучешки черва“ – пише в дневника на Александър Болдирев на 17 август 1942 г.39
По време на блокадата някои ядели и плъхове. Правели го и интелигентни хора. В един от дневниците се говори за актриса, която събирала край складовете с храна плъхове, смачкани от автомобилите. Служител в „Госбанк“ споменава, че старшият касиер на ленинградския офис на банката „ядял плъхове, мишки и всякаква мърша“40. Някои се хранели с отпадъци от сметищата, като не се гнусели от нищо – нито от картофени обелки, нито от глави на сельодки, нито от умряла котка.
Кюспето, останало след изстискването на масло от ленени, конопени, слънчогледови, соеви, памучни и друг вид семена, било „най-цивилизованият“ продукт сред заместителите. Понякога пресованото кюспе било толкова твърдо, че трябвало да го трошат с чук. От кюспе правели каша, питки, супа, палачинки. Намирали някои видове, най-вече слънчогледовото, за вкусно и те се ценели на импровизираните пазари в града. Често раздавали кюспе и с купони – използвали го за приготвяне на хляб, а и за бонбони. Често в столовите можели да се видят кюфтета, пача и палачинки от кюспе.
Най-отвратително било соевото кюспе. „Уф, че е гадно“ – ще каже една жена и думите ѝ почти буквално ще повтори Александър Болдирев: „Ядох го за пръв път, толкова е гадно, че нямам думи, но засища глада... Даже не го изядох всичкото, беше отвратително.“41 Соевото кюспе го давали без купони, затова било толкова популярно, особено в средата на 1942 г. Но и през лятото на 1943 г., няколко месеца преди да падне блокадата, хапвали, както споменава Любов Шапорина, „влажно, мокро соево кюспе“.