Не се отказвали и от промишлени отпадъци с ниско качество. Художникът Николай Билиев си спомня, че пържел хляб с вакса за ботуши от китова мас:
Миришеше на рибено масло и на катран. [...] Китовата мас е рибено масло с най-ниско качество, каквото е останало, след като извлекли по-доброто от мазнината на тюлени и китове. Замърсено е с малки парчета от черен дроб и жлъчка. [...] Сега всеки ден ям пържен хляб. В нашето положение е по-добре да ядеш тази прекрасна вакса, отколкото да си мажеш с нея ботушите. И все пак се усеща, че е предвидена за кожа. [...] И моята кожа сега е малко по-мека, някак по-малко като пергамент.42
Използвали отпадъци, картофени обелки – от тях най-често пекли питки. От изгнилите външни листа на зелето варели супа. Подсилвали супата с картофено брашно, предназначено за правене на лепило. В Института по растениевъдство разрешили да се използват като храна семената от прочути колекции, които вече нямало да покълнат. „Вкъщи накисвахме царевицата, мелехме я и я варяхме“ – си спомня Зоя Янушевич, която работела в института.43 От мая правели петмез (ценели го като лекарство), добавяли стърготини, но най-често с нея правели супа. Тази супа от мая, „белезникава течност с неясен вкус, без нищо друго в нея“44, вероятно е опитал всеки, живял по време на блокадата – често я раздавали, без да искат за нея купони. Според Дмитрий Лихачов я правели много просто: „Просто кипвали вода със стърготини.“45 Рецептата за тази супа в районната фабрика кухня била: 15 грама мая, 3 грама сол. Ако сложели в супата малко мазнина, вземали от купоните за масло.
Със засилването на глада хората били готови да ядат всичко, без да се срамуват, да се гнусят или да се отвращават. Историята на храната по време на блокадата не е само история на разпадането на човешката цивилизация, но и доказателство за издръжливостта на човека, за неговия стремеж да оцелее на всяка цена. През „смъртоносното време“ не се интересували дали е вкусно – само да се намери нещо, което поне за миг да утоли този страшен глад, превръщащ човека в нещо друго.
Щом предприятията почнали да раздават за храна промишлени суровини, хората буквално се нахвърлили на всички тези технически масла и лепила, молели за още, радвали се, ако им дадат. Изброяването на тези сурогати може да е безкрайно: дърводелско лепило, лепило за тапети, топена лой и вазелин, използван за спускането на кораби на водата, безир, спирт за прозорци, меласа за леене на снаряди, целулоза, костно брашно – отпадък при производството на копчета (използвало се за каляване на метали), колани от сурова кожа, подметки, кожа за обувки, казеин, който се използвал за правене на бои, пластмаси и циментово лепило, боя за обувки.
През юни 1942 г. забранили във фабриките и заводите да раздават „заместители“ на храни, но трябва да споменем, че и не всеки можел да се добере до тях. В корабостроителния завод „Орджоникидзе“ „изготвяли списъци на най-ценните работници“, в Държавния институт за приложна химия в началото раздавали „заместители“ на всеки, който поискал, но когато разбрали, че няма да има за всички, „много сериозно обсъждали въпроса кой ни е необходим и кого трябва да спасим“46. Разбира се, не навсякъде постъпвали така и често помощта за някои неотложно нуждаещи се работници изпреварвала масовото раздаване на промишлени суровини.
Случвало се (наистина не толкова често) да ядат свещите и цветята у дома, стърготини – от тях правели питки и палачинки. Били много предпазливи, когато правели пача от кожа за обувки. Трябвало много грижливо да се накисва, няколко пъти да се излива водата, защото иначе можело да се отровят. Вярно е, че гладуващите са използвали за храна кожата, без да познават „тайните“ на кулинарията. Важно било да се заситят, не можели да търпят. Алексей Пантелеев си спомня, че не се гнусели и от „парче кожа от подметка“ – казали му го малките му брат и сестра, те били дистрофици, настанени в пансион след смъртта на майка им: „Бяхме толкова гладни, че сварихме и изядохме кожените ръкавици на баща ни.“47 Ядели и земя, когато им се струвало, че е хранителна. „Събирахме земя близо до Политехническия институт, защото там имаше място, където преди войната май бяха закопавали развалени продукти или нещо друго... но земята беше хубава, тлъста, като извара: не хрущеше. От нея правехме палачинки“ – спомня си К. Говорова.48
Често пиели само гореща вода, пълнела стомаха, за малко спирала глада. Обикновено добавяли и сол (мислели, че така се усвояват най-ценните витамини и минерали). Разреждали я и със соево мляко.
Разбира се, за да можеш да използваш промишлените отпадъци като храна, е трябвало да знаеш как да ги приготвиш. Не можем да кажем как са си предавали опита на „кулинари“, как изтощените, стенещи от глад хора в блокадата са можели точно да спазват инструкциите. Има повече косвени, отколкото директни доказателства за хранителни отравяния, но не можем да ги отречем. Естествено, не е имало никакви справочници как да се използва за ядене лепило за цимент. Обикновено съветите се предавали устно, но не всеки, останал без сили човек можел да чуе, да разбере и правилно да ги използва. В дневника на Теодосий Грязнов много подробно е описан този метод на „проба и грешка“, когато той се опитвал да разбере дали семената, които намерил и които преди това давали на катеричките, стават за ядене.