Значение на Оперетния театър придавали не патриотичните постановки (а те и не били много) и не това, че будела у хората възвишени чувства: оперетата е специфичен жанр. Имало различни мнения и за играта на артистите, но най-важното било, че театърът донякъде подкрепял (както и другите немногобройни културни учреждения) нивото на цивилизованост на жителите в града. Дори да били примитивни, културните потребности изтръгвали човека от рутинното животинско съществуване – а кой може да каже къде започва подивяването. И възможността да си сред хора, да съпреживяваш с тях, докато следиш фабулата на спектакъла, да се почувстваш „театрал“, който може да не мисли само за храна – нима това не е правило хората по-добри, нима не им е помагало да запазят у себе си, макар и не задълго и не у всеки, отзивчивост и човечност?
Съдбата на театрите през първата зима на блокадата споделила и филхармонията. Вера Инбер я посетила на 26 октомври 1941 г. и забелязала, че концертната зала не изглежда празнично както преди, не се отоплява, в началото на декември светели само една четвърт от полилеите. С връхни дрехи били не само посетителите, но и оркестрантите, „кой с валенки, кой с полушубка“. През „смъртоносното време“ много от тях измрели, от музикантите в оркестъра на Кировския театър, филхармонията и радиото в Ленинград били останали само 20 души. През април 1942 г. успели да възстановят Големия симфоничен оркестър, навсякъде търсели музиканти, дори били възнаградени с купони първа категория. Според най-разпространената версия Жданов, който се възмутил, че радиото „разпространява униние“, има заслуга за формирането на оркестъра. Но да излъчват весели концерти през „смъртоносното време“ изглеждало кощунствено. Александър Фадеев, когато си тръгвал от Ленинград, през цялото време си тананикал фокстрот и пътуващият с него Алексей Пантелеев се учудил при кого в Ленинград може да го е чул? Белег на първата блокадна зима били предаванията по радиото, в които имало повече литературни, но нямало музикални предавания. Най-значителните събития в музикалния живот на 1942 г. са изпълнението на 14 юни на Шеста симфония на Чайковски и на 9 август на Седма симфония на Шостакович. Последното събитие имало официален статут, на концерта присъствали всички ръководители на града без Жданов. Имало различни мнения за нивото на изпълнението на симфониите и каква е била публиката в залата на филхармонията в онзи ден, но и концертът, и произведението на Шостакович били оценени (до голяма степен и по-късно) като голямо признание за издръжливостта на ленинградчани.
През есента на 1941 г. кината все повече обезлюдявали. По време на блокадната зима на 1941–1942 г. повечето затворили, нямало с какво да ги отопляват, нямало електричество. На 4 март 1942 г. първо започнало да работи кино „Молодьожний“, прожектирали филма „Разгромът на немската армия при Москва“. Като четеш дневниците от времето на блокадата, разбираш, че подборът на филмите през 1942–1943 г. е до голяма степен случаен – хората гледали каквото предлагат в кината, а не било възможно да има много заглавия. Не се замисляли дали филмът си струва да се види, най-вече искали „да се отпуснат“. Сред филмите, които гледали, предпочитали такива, които им помагали поне за малко да се измъкнат от ада на блокадата. От коментарите ясно се вижда, че във филмите, които гледали, акцентирали на сцените на уют, на безгрижен и сит живот, свързан с миналото, нещо като красиви картички с „пейзажи“. „Не мога да кажа, че много ми се ходеше на кино, но сякаш се принуждавах да си възстановя, доколкото може, образа на живот, присъщ на времето отпреди войната, за да се чувствам жив, а не смазан човек, който пази вътрешната си същност“ – пише в дневника си на 10 август 1942 г. Ирина Зеленска.3
През есента на 1942 г. в града работят 21 кина, но липсвал предишният зрителски интерес – билет можело лесно да се купи дори в неделя. Репертоарът бил предимно от развлекателни филми, сред тях и американски, и, разбира се, най-новото от съветското кино. Но те били малко. Интересно е как реагирали жителите на града на филма „Ленинград се бори“. Най-вероятно филмът да е бил възприет доста сдържано, не можем да намерим много оценки в документите от времето на блокадата. „Не е показан достатъчно силно трагизмът на външните преживявания на Ленинград, както каза един познат: „разводнен и захаросан“, записва в дневника си на 25 юли 1942 г. Мария Конопльова.4