По принцип рядко успявали да догледат филмите до края. Понякога прекъсвали прожекцията няколко пъти, зрителите си тръгвали, без да дочакат края. За да намалят жертвите по време на обстрел, през 1943 г. затворили част от кината в центъра на града.
Може четенето на книги да нямало много голямо място в свободното време през блокадата, но все пак трябва да го споменем. През „смъртоносното време“ хората били вцепенени и уморени, нямали желание да хабят скъпоценната газ за осветление, всекидневният бит, който отнемал много време – всичко това допринасяло да изгасне интересът към книгата. Читателите обслужвала публичната библиотека „Салтиков-Шчедрин“ – фотографиите на посетителите и сътрудниците, изтощени, седнали както са с палтата и шапките, са станали един от символите на блокадата. По-малко се знае за районните библиотеки. Те непрекъснато намалявали, нямало кой да работи в тях, защото там нямало шансове да получиш купони първа категория. Библиотекарите умирали от глад. Тъй като има малко сведения как са работили районните библиотеки, толкова по-ценно е това, което ни е оставила сътрудничката в Детската библиотека към Дома на пионерите в Свердловския район, Л. Афанасьева:
Работехме през светлото време на деня (нямаше нито отопление, нито осветление), в десет сутринта [...] отключвахме катинара, който висеше на вратата и влизахме в библиотеката. Макар че беше март [1943 г. – С.Я.], все още беше студено, мастилото замръзваше и записвахме с молив, но идваха деца и юноши, вземаха книги за четене. Момиче на четиринайсет търсеше „нещо за любов“ и Евдокия Йосифовна [служител в библиотеката – С.Я.] ѝ даде Тургенев. [...] През пролетта на 1942 г. се говореше да търсим невърнати книги, но нямахме сили да ходим по домовете.
През 1941–1942 г. в предприятията и учрежденията работели профсъюзните библиотеки, броят им достигал до 115. Разбира се, трябва да сме предпазливи, когато боравим с данните от официалната статистика – хората идвали в спрените заводи не за книги, а за да обядват. Не можем да пропуснем и училищните библиотеки, въпреки че те през 1941–1943 г. намалели: от 451 до 84.5 Началото на новата учебна година ги спасило от пълен упадък. През 1941–1943 г. не е имало някакво съществено попълване с нови книги на библиотечните фондове, работели с каквото имали.
В обсадения град книгите се търсели. Пред антиквариатите (така било през пролетта и лятото на 1942 г.) се трупали доста хора. Търсели най-вече преводни и приключенски романи, но не намалявал интересът и към книгите на руските класици. Най-често в дневниците на юноши ученици ще намерим анализ на прочетените книги с привкус на училищна дидактика. Ще цитираме един, на Олга Носова, може да ви се стори наивен, но да отбележим кога е писан – на 21 ноември 1941 г.:
Тургенев „Рудин“. [...] Харесва ми само Лежнев, Михайло Михайлович, Рудин нещо не ми е ясен.
„Дворянско гнездо“. Харесва ми Марфа Тимофеевна. Много. И Лаврецки. Имам много общо с Паншин и аз обичам да говоря за себе си. Лиза Калитина не съвсем.
„Дим“. Нищо не разбрах. Защо Литвинов м[оже] да се върне при Таня, ако обича Ирина Павловна?
Гонкур „Братя Земгано“. Може би съм съгласна с него, но и с другата страна също.
На 19 декември 1941 г. тя продължава да пише. Анализите сега са по-подробни, по-прецизни, в тях има влечение към правилния, нормативен, красив език, вероятно е имало възможност да ги прави не толкова конспективно.
Робинзон Крузо“. Най-много ми харесва първата част. В нея [...] го има чарът на спокойствието, на плавния език и даже не знам мога ли да го кажа така – нещо домашно. [...] Втората част е много различна. Малко са ми скучни посещението на острова и превъзпитаването на туземците. Но затова пък околосветската обиколка и пътешествието през Сибир са изключително интересни.
Макаренко „Педагогическа поема“. Това е книга, която ми е по вкуса. Книга, от която не можеш да се откъснеш, след която ти се иска да действаш, да живееш, да работиш.
Напълно съм съгласна с Макаренко, че с думи нищо не можеш да направиш. Трябва добре да изучиш човека, да намериш онази струна, която може да го накара да звучи само като него.6
Майка ѝ е библиотекар и вероятно подборът на литературата не се е случвал без нейна намеса; можем да кажем, че тя е създала у дъщерята си навика да чете. Но когато се замисляме защо човекът в блокадата не е губел човешките си черти, по-добре ще е да не говорим колко театри е имало, а за този често интимен разговор с книгата, за тези въпроси и за радостта от единението с притегателните герои в романите, за онази светлина, която привлича читателите към тях.
Търсили тази светлина и в семейните, и в официалните празници. Най-популярна била Нова година. Хората от блокадата неведнъж си спомнят как са посрещнали 1942 г. Празникът бил повод да се съберат с роднини, с близки, с приятели и да усетят белезите, макар и илюзорни, на довоенния уют. Събирали заедно продуктите, мъчели се на масата непременно да има бутилка вино и бонбони като символ на празника. За да се купят бонбони в края на декември 1941 г. (давали по 800 грама), трябвало дълго да се чака на опашка и да се вземе каквото дават: „Бонбоните от кюспе не приличат на бонбони, някакви кубчета, тежки са и миришат на сапун.“7 Елена Мухина пише в дневника си на 30 декември 1941 г.: „...това е някакъв сурогат, не можеш да разбереш от какво е направен... С други думи маджун. И въобще не е сладко.“8