Предполагали, че децата ще изядат всичко още там, но много от тях тайно изнасяли част от яденето вкъщи. Носели това, което било най-малко течно: утайка от супа, хляб, кюфтета, желе. И никой от роднините не отказвал подобни подаръци, не било такова времето.
Много по-различно посрещали новата 1943 г. Василий Чекризов сравнява новогодишните празници на тази и на миналата година и намира сериозни промени. Тогава било глад, студ, преспи, трамваи и тролейбуси, затрупани от сняг, и най-важното: шейнички с мъртъвци, „които нито един ленинградчанин никога няма да забрави“. А сега: улиците пълни с хора, в кината не можело да стигнеш до касата за билети, в Александринския театър е пълно с хора, организират танци. Чул в трамвая да си говорят баща и син, на които им било мъчно, че не намерили елха: „...миналата година дали въобще са мислили за елха?“ През 1943 г. на „елхите“ освен храна на децата раздавали и подаръци. На едно момиче му провървяло, успяло да отиде на празника и в Комитета по радио, и в Дома на учените. На първия ѝ дали кесия с орехи, бисквити, пет шоколадови бонбона, сушени ябълки, а на другия – „красив мек заек“, пакетче с бонбони и три бисквити.14
В празниците на 1941–1943 г. виждаме ясно всички основни белези на драматичната история за обсадата на града. На празника за 7 ноември 1941 г. за пръв път от много години нямало парад и манифестация, но вечерта хората все пак излезли по улиците, изпълнили тротоарите и площадите. По радиото звучали военни маршове и песни, по сградите имало червени знамена и тук-там портрети на вождовете, но те били малко. В предприятията имало митинги, на децата и на учениците раздавали билети за театър, като преди началото на представленията давали каша, кюфте и компот. Белег на празника били опашките в магазините – надявали се, че в този ден оскъдният им асортимент ще се увеличи.15 Но това, което раздавали с купони за празниците, никак не било щедро. Обикновено имало геврек и шоколад, вино, но както споменават очевидците, в града не се напивали.
През 1942 г. за ноемврийските празници градът бил украсен по-добре, на някои сгради имало пана и лозунги. Мнозина не работили на 7 ноември, а за празника раздавали водка, червено вино, сельодка, сушени плодове и дори бял хляб. Но неприятно ги изненадали държавните цени за празничните продукти. Половин литър водка струвал 60 рубли, а в това време средната заплата била 600–800 рубли. Правело впечатление, че по улиците няма много хора. Изглежда, решили повече да не правят бутафорни витрини, на които на 1 май 1942 г. имало пластмасови зеленчуци, плодове и гастрономични деликатеси – разбрали, че това много дразни хората.
През пролетта на 1942 г. нещо нормално станало да се организират „другарски вечери“, продуктите за които събирали заедно. През 1943 г. имало и младежки вечери, които обикновено завършвали с танци. Популярни били и вечерите в клуба „Първа петилетка“, които обаче не се ползвали с добро име. От пролетта на 1942 г., обикновено по празниците, учудване предизвиквали хората, които пеели по улиците.
Разбира се, повечето хора по време на блокадата имали други грижи. Не можем да не споменем, че празниците били някаква черта, по която ленинградчани преценявали колко се е променило тяхното „благоденствие“; не е случайно, че в дневниците е било написано толкова много за дажбите. И все пак градът се съживявал и постепенно изтривал чертите на „смъртоносното време“. Хората не можели да живеят само с мъката, те искали и да им е весело, теглило ги към театрите и книгите, опитвали да облекат всичко по-хубаво, което имали, искали да изглеждат по-красиви и по-привлекателни.
Шеста глава.
Спасяването
През най-трудните дни на блокадата сигурните места за спасяване на хората били предимно стационарите, детските домове и болниците. Имало е няколко вида стационари. Най-хубав бил градският, където имало много добра храна, било топло и уютно. Калорийна, качествена храна имало и в районните стационари, макар и не толкова щедра, колкото в градския. Най-нисшeто звено в тази система били стационарите при предприятията и учрежденията. И там хранели жителите на града, но невинаги имали възможност да предложат прилична храна дори според това, което било нормално за блокадата. Ленинградският изпълнителен комитет приема на 29 декември 1941 г. решение да се открият стационари и трябва да кажем направо: то било закъсняло и декларативно. През първата половина на януари 1942 г. там нямало с какво да хранят отслабналите хора – дори нямали и храни с купони.