Най-правилно би било да се каже, че първите стационари са се появили без официално разрешение. Местата за настаняване на тежко болни се появили почти стихийно в няколко от бюрата за обслужване на жилищата, където обикновено ходели за гореща вода за чай: „Докарали легла, преградили ги с паравани.“1 В завода „Жданов“ прибирали най-отслабналите работници в изолатор, някъде създавали пунктове за първа помощ – нещо като стационар с 10–15 легла, – там, където имало по-големи болнични заведения. Нямало средства и затова не можели да предложат „по-силна“ храна, но за изтощените хора, за които нямало кой да се погрижи, все пак не било малко да получат гореща вода и да са в топла стая.
Това въобще не можело да реши проблема. Опитвали да организират стационари по домовете: от комсомолските и санитарно-битовите отряди носели топла храна на лежащо болните, палели печките с дърва, взети с купон, чистели, помагали децата да се настанят в детски домове. Това задължително трябва да се спомене като пример за благородството и издръжливостта на ленинградчани, но с него не можело да се направи много. Отрядите били малобройни, не можели да ги увеличат, защото не достигали купони първа категория, които се давали за тежка работа. Секретарят на Октябърския районен комитет на ВКП(б), която посветила патетичен очерк за комсомолските отряди – „В дните на блокадата“, – в стенограмата на доклада, която не била публична, била много по-откровена: „Какво можехме да направим?! Въобще не можехме да помогнем. Добре, ще пратиш супичка, ще запишеш в някоя столова. Нашите [...] работници ще запалят печката, ще купят и ще донесат хляб. Такава помощ имаше навсякъде, но дали това бе достатъчно!“2
Най-известният стационар бил в хотел „Астория“. Той бил за градския елит – политическия, икономическия, научния, художествения. От редовите посетители там виждали само стахановциlii. А стационарът за „отговорни работници“ се намирал извън града, в селището Мелничний Ручей, където не само давали изискани (дори за военното време) продукти, но и били защитени от бомбите.
Стационарите в предприятията и учрежденията били по-прости. Общо имало 19 хил. легла, въпреки че често условията във всеки стационар били много различни. Организирали ги от януари 1942 г., най-вече в големите предприятия и учреждения, когато вече имало възможност да предложат на най-изтощените хора нещо повече от това, което те можели да получат с купоните.
В тях нямало никакви специални „диетични“ рецепти. Хората там трябвало да предадат купоните си, но това, което получавали като продукти и като храна, било малко повече от това, което се полагало срещу купоните. От купоните само тези за хляб били вземани всичките, а от купоните за месо, масло, елда и захар – само половината. Не може да се каже дали в ястията използвали всичките 100% от продуктите, предвидени в купоните. Нямало как да се провери и често пациентите се оплаквали, че ги крадат. „Имаше масло, затова молеха тези 10 грама да им ги дават на парче хляб, а не да ги слагат в кашата, защото го крадат“ – едва ли тази сцена, описана от Александър Тихонов, е била рядко срещана – и в други стационари се случвало да чуват подобни оплаквания.3
Там се хранели три пъти на ден, но колкото засищаща била храната, толкова по-мъчително било чакането на обяда или вечерята. „Храната е хубава, но малко, и всички в стационара между трите пъти хранене се гърчат от глад“ – пише Александър Болдирев в началото на февруари 1942 г.4
През януари и първите десет дни на февруари 1942 г. храната в стационарите била оскъдна, понякога слагали в общия казан продукти, получени с купоните на умрелите там, затова гледали да не приемат лежащо болни. В стационарите не лекували, а хранели, и по-късно Алексей Кузнецов е принуден да признае, че „в тях въобще нямало лекарски грижи“5. През втората половина на 1942 г. положението се подобрява, а през пролетта на 1942 г. даже можело и да спестяваш продукти за близките, без това да ти навреди. По принцип жителите на града споменават, че в стационарите храната не била много засищаща, но признават, че много от тях са били чисти и топли. Разбира се, можели без предупреждение да затворят някой стационар, като спрат да го снабдяват с продукти, което се случвало и през април 1942 г.