По принцип за тях отделяли големи стаи, дори бомбоубежища и аудитории в учебните заведения. Рядко в стационарите имало повече от 50 души, като често в една стая спели и мъже, и жени. Там обикновено прекарвали 10–15 дни, но ако трябвало и по-дълго или ги приемали втори път. Като се има предвид колко бързо се появявали и колко много били стационарите, нямало как в началото да се предотврати липсата на най-необходимото: от легла до съдове за храна. Разбира се, преди всичко става дума за обикновените „най-прости“ стационари. В районните, които били предназначени „за актива“, условията били различни. „Там е топло, има електричество, изглежда като санаториум: хубави легла, пухени одеяла, по стените картини, навсякъде килими... светло“ – съобщава секретарят на районния комитет З. Виноградова за стационара в район „Дзерджински“. Тя говори и за хората, които се хранят там: „...големи групи писатели, [...] служители в района, депутати от районния съвет.“6 Впрочем там било възможно да се срещнат и обикновени ленинградчани, от „необходимите“, които срочно трябвало да бъдат изправени на крака: преподавателите в средните училища (предстояло откриването на новата учебна година), моряци от речния флот (от тях зависела лятната навигация, след като леденото трасе спряло да работи), лекари (страхували се, че в града, пълен с трупове, ще тръгнат епидемии). Много чувствителен бил въпросът кого преди всички други трябва да спасят в стационарите – обикновено го подминавали. Не било удобно да се говори за това, но има твърде много документи от блокадата, в които много ясно бил описан контингентът на „столуващите“ в стационарите. Там нямало място за работниците, които не са „ценни“.7
Това не е измислица. Като говори за откриването на стационара при завод №224, заместник-директорът Александър Кедров споменава, че „така беше спасена цяла серия особено ценни хора“ [курсивът мой – С.Я.]8. В заводския стационар били настанявани „най-добрите“ хора, а във фабрика „Болшевичка“ – „най-ценните за фабриката другари“, като „през стационара преминала [...] почти 100% от най-квалифицираната работна сила“. И Александър Тихонов съобщава, че в стационара най-вече пращали „старите работници от производството“, т.е. най-опитните кадри, а началникът на отдел в завод „Болшевик“ Л. Плоткин направо казва, че стационарът в предприятието „е бил предвиден за актива, за най-ценните, квалифицирани работници“9. Много симптоматичен е спорът между председателя на профсъюзния комитет в една фабрика Р. Бушел и началника на управата на фабриката, който я обвинил, че „тя праща [...] всеки в стационара“. Р. Бушел отговорила с красноречив жест: „Хвърлих му книгата със списъка на постъпилите в стационара, за да види кого пращам там.“10
Разбира се, не можели да настанят всички в стационарите и трябвало да се прави пределно прагматичен и ще го кажем направо – жесток подбор. Стационарите се превърнали донякъде в средство за преразпределяне на продуктите, които трябвало да се делят между всички, в полза само на няколко групи, чийто труд бил смятан – и наистина бил такъв – за много важен за града. Друг въпрос е, че често по различни причини нарушавали това правило, нерядко от милосърдие и заради страданията на хората, заради желанието да помогнат на близки и роднини. Колко гладни, нещастни, изтощени жалостиво молели, умолявали да ги приемат в стационар – как да им откажеш? А критериите за това кой е полезен невинаги били безупречни, често решавали поради лични симпатии и пристрастия.
Стационарите били затворени в края на април 1942 г. Причините били обяснени доста смътно. Твърдели, че нямало „индивидуален подход“ и че хранели всички еднакво, без значение колко са изтощени. Това е донякъде вярно, но не можем да не споменем една особеност на заменилите ги „столови със засилено хранене“ – там „столуващите“ били много по-малко, отколкото в стационарите. Трябва да споменем и още нещо. Повечето хора, които не работели в предприятията, не били чиновници в учреждения, не били от „елита“ – най-гладните, чиято дажба била минимална, често не били допускани и в столовите, както и в стационарите, до онези мизерни блага, които получавали други по време на блокадата.
За спасяването на лениниградчани сериозен принос имали домовете за деца. До края на есента на 1941 г. се задоволявали със съществуващите. Както често се случвало и с други неща по време на блокадата, откриването на нови домове за деца закъсняло, макар още тогава признаците на надвисващата трагедия вече да били много ясни. Предприетото през „смъртоносното време“ прибързано откриване на приюти (през първите пет месеца на 1942 г. били отворени 8511) помогнало да се спаси животът на хиляди деца, но спасените можело да са много повече. Понякога през януари 1942 г. предоставяли за домовете за деца неподходящи помещения, без кревати, без спални принадлежности, без хигиенни материали, без съдове, без топли дрехи. Вътре било студено, пелените замръзвали за креватите.