Сградата на ул. „Правда“, предоставена за дом за деца, трябвало да се почисти от изпражненията на учениците, които дотогава живели в нея. Децата в домовете били с окъсани, овехтели, пропити със сажди дрехи, които не били събличали с месеци. Парцалите, с които увивали подпухналите си крака, трудно се откъсвали от кожата, като причинявали силна болка – мнозина са запомнили плача на децата, за пръв път престъпили прага на приюта. Почти всички деца били целите във въшки. „Докарваха децата мръсни, въшливи, почти разсъблечени и изтощени дотолкова, че беше страшно да вземеш детето на ръце“ – разказва Нина Горбунова.12 В началото храната в домовете за деца била оскъдна, въпреки че сирачетата били крайно изтощени.
Дори на тези, които познават стотици документи от блокадата, не им е лесно да четат информация, че са намирали деца редом с труповете на техните майки в „отписаните“ жилища. „Деца [...] на 2 и 3 години били изоставени сами в продължение на няколко денонощия. Намерили ги в кревата до мъртвата им майка. Бузите на майката били изсмукани. Очевидно едното от децата, кърмаче, търсело да яде и е сукало бузите на майката“ – се съобщава в писмо на Ленинския районен комитет на РОККliii.13 Гладните деца са оглозгвали не само труповете на майките си – в дневника на Александра Миронова, директор на дом за деца, четем: „Четири деца [...] страшни, мръсни, седяха до котела. Майката е арестувана за месото. Портиерите не искаха да влязат с мен вътре. Децата не искаха да се откъснат от вече свареното месо.“14
Децата идвали по различни пътища в сиропиталищата. Довеждали ги роднини и приятели на умрелите родители, съседи, комсомолските битови отряди и Червеният кръст, колеги, преподаватели в училищата, милиционери, отговорниците по домовете и накрая просто състрадателни хора, които реагирали на страданията на нещастните сираци, вземали от улицата мръзнещите деца, давали им парче хляб. Децата идвали и сами, като водели по-малките си братя и сестри, защото били чули, че в дома за деца е топло и може да ти дадат чиния вкусна супа. Някои от тях не успели да опитат тази чиния супа, умирали по пътя, в районните съвети, където ги водели, за да ги предадат в приют, умирали и в приемните на детските домове.
Децата, които ни изпращаха от РОНОliv, понякога умираха направо в канцеларията, докато им оформяхме документите. Веднъж ни пратиха момиче, страшно отслабнало. Докато записвахме нейните данни, Лена [работничка в детския дом – С.Я.] ми казва: „Няма защо да пишем, тя сега ще умре.“ И наистина след петнайсет минути момичето умря.15
Изпращали в сиропиталищата и безпризорните деца, изоставени от родители, които не желаели да се грижат за тях. „Имаше и случаи, когато ни съобщаваха, че майката на детето живее за негова сметка, [...] тогава вземахме [...] децата при нас“ – М. Иванова, възпитателка в детски дом.16 Някои деца „родителите просто ги довеждали и ги захвърляли пред дома за деца“.
Тъй като през декември 1941 – януари 1942 г. детските домове вече не достигали, организирали приюти във фабриките и заводите. Там изпращали децата на загиналите или на болни работници в същите предприятия, както и сираци, докарани от други домове за деца. Обикновено в тях имало 50–70 деца. На държавните предприятия предоставяли средства за издръжката им, като разселвали онези градски приюти, в които имало опасност от епидемии – децата спели по няколко в креват, нямало достатъчно грижи за лежащо болните. Създавали домовете за деца по инициатива на районните комитети на ВКП(б), като разчитали не само на партийната дисциплина, но и на милосърдието на хората. „Районният комитет свика всички предприятия в района и каза, че има дом за деца [...], в който има много деца, трябва бързо да им се помогне. Кое предприятие е съгласно да вземе тези деца, за да ги спаси? Нямаше директиви, само беше казано, че нещата с децата са зле, има много кръгли сирачета, [...] предполага се [...], че тези деца ще бъдат доброволно взети, за да бъдат възпитавани“ – спомня си секретарката на фабричен партиен комитет М. Абросимова. Разликата между фабричния дом за деца и разпределителя, в който децата не можели да станат и „се изхождали в кревата“, била впечатляваща: „Отделно креватче, одеяло за всяко дете, [...] в кухнята готвачката приготвя специално за тях обяд с три-четири блюда, [...] районният отдел по здравето прикрепи към всяко лекар, сестра...“17 Възможно е не навсякъде да е било така, но от състрадание хората носели в домовете за деца съдове, дрехи. Радвали се, когато децата оздравявали, и това е, което придава величие и недостижима висота на подвига на ленинградчани.