Ирина Зеленска описва момиче, доведено в дома, след като умряла майка му: „Седи на стола безжизнено, като кукла. Само в подутите му очи има сълзички.“18 Не било лесно да живееш сред непознати, често подивели деца, без майка, без уют, без ласка. „В началото в столовата се държаха безобразно, грабеха хляба от подноса на възпитателя“19 – но какво е можело да направят другите, които били слаби и не успявали да се справят, тези, които били научени да се държат иначе? През декември 1941 – февруари 1942 г. в домовете за деца храната била много лоша. Понякога работниците в приютите се хранели за сметка на децата. Студът бил страшно изпитание. Много очевидци разказват, че децата „се притискали до печките“. „Всички седят до печката, мръсни, зли. Никой не иска да си ляга. [...] Всичките искаха да са до печката. [...] Децата спят с палта и ботуши, нищо не искат да съблекат“ – пише в дневника си 27 декември 1941 г. Александра Миронова20.
Опитвали да намалят страданията на децата. Прочут е отчетът на възпитателките в един от домовете за деца, който Александър Фадеев почти изцяло цитира в книгата си, като доказателство колко силно състрадавали хората, преживяващи съдбата на нещастните сираци, и които се опитвали с всички сили да им помогнат. Този разказ силно се отличава на фона на официалните сведения с техните шаблони. Наблюдавали децата, които били крайно изтощени, подхранвали ги, ободрявали ги с добра дума. Рита Малкова, която била отгледана в дом за деца, разказва: „Завеждащата библиотеката Александра Елексеевна, човек с висока култура, се държеше много добре с мен“21 – и трябва да споменем колко неочаквано някой намирал кой да се застъпи за него: готвачка, чистачка, тази, която мие съдовете, те понякога давали и по парче хляб. В домовете за деца имало кръжоци, правели изложби с рисунки на децата, опитвали да ги накарат да четат книги, приказки и го правели интересно, ярко, но трябва да го кажем направо, децата се интересували най-вече от храната. През „смъртоносното време“ това било категорично ясно. „Назначиха ме като преподавателка в дом за деца. [...] децата бяха гладни и заниманията не ги интересуваха“ – спомня си Алла Безобразова.22 Не можели да им предложат някакви специални развлечения, не било лесно да ги заинтересуват и нямало с какво.
Невинаги било лесно да се настанят в дом за деца сираците, намерени до трупа на майка им. Мария Разина намерила деца в едно от „отписаните“ жилища, когато обикаляла своя район: „...два пъти ходих в районния съвет и без резултат, нямало места в домовете.“ Дежурели доброволци и когато след четири дена все пак намерили места, „трябваше да чакаме директорката, иначе не приемат децата“23. Това не е единичен случай. Сътрудници на Ленинския районен Червен кръст намерили две деца, които живели две седмици с трупа на майка си, умряла през януари 1942 г. Не успели веднага да ги нахранят и да ги стоплят. „Председателят на фабричния комитет обеща да потърси временна опека, да настани децата в дом, но за тях и сега няма кой да се грижи, гладни са, защото са си изгубили купоните.“ Имало случай, когато момиче откраднало от магазина „Военторг“ чанта само за да го пратят като престъпник в дом за деца. Нямало родители. Изяло всичко, което имали.24 Тежко е да го казваме, но понякога роднините не желаели да помагат на децата, останали без родители – опитвали да изнесат всичко ценно от „отписаните“ жилища и дори вземали купоните на сираците, с което ги обричали на гибел. „Смаяна съм от чичото на момичетата. [...] Интересуваше го дъбовият шкаф, [...] но не взе при себе си момичетата през тези две нощи [преди да ги настанят в дома за деца – С.Я.].“25
Според инструкциите в домовете за деца не бивало да се оставят деца по-големи от четиринайсет години. Било забранено да ги водят немити, с мръсни дрехи, без бележка от лекаря и без „съответните документи“26. Като използвали тази инструкция, чиновниците в градския отдел по образование даже в началото на януари 1942 г. отказвали да пратят в приют сираци и останали без родителски грижи деца. За да бъдем справедливи, трябва да кажем, че това възмущавало и работещите в детските заведения – те не можели да изхвърлят сираци на улицата, но нямали право да ги приемат. На 13 февруари 1942 г. градският съвет на Ленинград приема постановление, което задължавало в домовете да се приемат всички деца – то било съставено в съответствие с възприетата практика на бюрократичния принцип: едва след постановление на СНК СССРlv, което, трябва да споменем, било прието на 23 януари 1942 г. В града от края на декември 1941 г. всеки ден умирали от глад стотици деца, но това не повлияло процедурите на изпълнителния комитет да бъдат по-бързи и по-ритмични. Заслугата, че са спасени много деца, не била само на властите, но и на хилядите обикновени ленинградчани, които търсели, намирали и се грижели за сирачетата. За това, което вършели, не искали по-голяма дажба и помагали, защото изпитвали чувство за състрадание към изпадналите в беда хора, които не можели сами да оцелеят.