По време на двете евакуации през 1942 г. (зимната и лятната) извели от града децата от повечето домове Първо евакуирали най-здравите, а най-слабите оставили „да укрепнат“, както се изразявали работещите в домовете, с блокадни продукти и под постоянен артилерийски обстрел. Намерили аргументи, които изглеждали логични, но сцените на подбор на децата, които били разделени на „жизнеспособни“ и „безнадеждни“, не можем да наречем иначе освен аморални. Проверявали „жизнеспособните“ „на око“: дали останалото без сили дете не се препъва, ще може ли да измине разстоянието от едната стена до другата... Едно от момичета в дома за деца разказвало, че възпитателите „изхитрували и за да я проверят, я пратили да вземе метлата“27. Разбира се, трябвало за хитруват, защото, ако детето се досетело, щяло да превъзмогне себе си и да измине необходимото разстояние, за да не умре, както е умряла неговата майка.
И медицинските заведения в Ленинград – болниците, поликлиниките и военните болници – били призовани да помогнат според възможностите си на жителите на града. През 1941–1942 г. не всеки заболял можел да влезе в поликлиника или в болница. Най-често се уреждали тези, които имали „връзки“, на които помагали работещите там или които имали приятели лекари. По принцип болниците трябвало да лекуват, а не да подхранват дистрофиците (често това било повод за отказ), но обикновено го пренебрегвали. В началото опитвали задължително да приемат само инфекциозно болните, но по-късно, особено през „смъртоносното“ време, и за тях нямало места. Сред пациентите имало и деца, които били „уреждани“ от родителите си, за да ги спасят от глада. Когато се засилвали боевете на фронта и болниците се изпълвали с ранени червеноармейци, тогава зачестявали и „прочистванията“ в лечебните заведения.
По всякакъв начин опитвали „да подхвърлят“ хора в болниците. „Един директор намерил начин да урежда хора в болниците: вадел болните на улицата, обаждал се в болницата, че е намерен припаднал човек, и от санитарния отряд го отнасяли на носилка – така уредил 15 души“ – записва на 14 февруари 1942 г. в дневника си Eстер Левина28. Вероятно е действал не само от алтруизъм, а и защото той трябвало да извозва труповете на болните и това е била трудна работа. Но подобен похват не можел да проработи всеки път, затова често с помощта на други хора направо подхвърляли болните пред входовете на болниците.29 „Не приемаме цели“ – отговорила една санитарка на хора, които докарали в болницата паднал на снега човек30, искала видими доказателства, че човекът е пострадал по време на артилерийски обстрел. Трябвало да се хитрува – лекарят и медицинската сестра в едно от училищата по занаяти опитвали да нахранят изтощените ученици: „Докарвахме момчето на шейничка до болницата и зад ъгъла наблюдавахме дали ще го приемат.“31
Съдбата на такива пациенти не била за завиждане. Посрещали ги с ругатни, настанявали ги по коридорите (в препълнените болници нямало други места), понякога ги отпращали да си ходят пеша, след като им давали първа медицинска помощ. Не било тайна защо се държали така. Ако пациентът умре, трябвало да обясняват защо се е повишило равнището на смъртност, нямало кой да се грижи за безнадеждно болните, нямало кой и с какво да извозва труповете. „Болниците бяха пълни с трупове. Трябваше и от нашите отряди да помагат и да изнасят труповете от болниците, за да има места за живите“ – съобщава А. Якунина, като споменава, че „болницата се бе превърнала във временна морга“32. Любов Шапорина записва в дневника си на 16–17 февруари 1942 г.: „От двата трупа, които бяха в клуба от месец, въпреки студа смрад се разнесе по цялата болница.“33
Много лесно и логично било да се оправдаеш с инструкциите, че не можеш да обслужиш всички, че няма лекарства и храна, но животът поправял много неща, състраданието смекчавало категоричния отказ, приемали и дистрофици. „Какво е това... защо сте ни донесли покойник?“ – възмущавала се старшата сестра в една от болниците, когато Мария Разина опитала да настани там жена, която вдигнала от улицата. Така „с дълги спорове“, съпътствани от крясъците на медицинската сестра („ще отговаряте за това безобразие, какво си позволявате“), я качили на третия етаж. Разбира се, дежурната сестра имала сериозeн повод да възразява и навярно била права, но епизодът завършил така: „Нашата болна се свести, разплака се и ми зацелува ръцете. И ние се разплакахме, а дежурната сестра махна с ръка и си тръгна.“34